Лаура Виноградова: реката на живота

След като завършва Техническия университет в Рига, Лаура Виноградова драстично сменя посоката на житейския си път и стремително се насочва към литературата. Авторка е на няколко детски книги, два сборника с разкази и един роман. Когато я питаме каква река би била, Лаура категорично отсича: силна, с множество бързеи. Италиански темперамент, допълва през смях. Също толкова свободно и красиво текат и думите ѝ в романа Река (изд. Колибри), който латвийската писателка пристига да представи на 14 март в Casa Libri.

Между страниците съпреживяваме една житейска трагедия, която отвежда по-малката от две сестри, Руте, в къщата на покойния ѝ баща край реката. Жената търси отговори, но най-вече търси себе си, търси доказателство за смисъл в съществуванието си. Река донася на Лаура Виноградова Европейската награда за литература за 2021 година, а днес се превръща в отправна точка за емоционален разговор за живота, природата, загубата и изяществото на словото.

Започнала си да пишеш сравнително късно. Какво предизвика трансформацията в кариерата ти – от бизнес мениджмънт до Европейската награда за литература? Защо започна с детска литература?

Почувствах един особен вътрешен призив да започна да пиша. Не бих казала, че призванието ми е детската литература. Поривът ме тласна едновременно към литературата за деца и тази за възрастни.

По какъв начин чувстваш писането за деца по-различно от писането за възрастни?

Бих казала, че писането за възрастни е по-трудно, защото там винаги става въпрос за някакъв проблем. Писането за деца, от друга страна, напомня на игра. С детската литература си почивам, поемам въздух между света на децата и света на порасналите. Ние, възрастните, обичаме да си създаваме грижи, затова понякога е приятно да си поиграеш с думите.

Кое от двете предпочиташ?

Определено предпочитам да пиша за възрастни. В момента се занимавам с деца, преподавам, уча ги на важни уроци в книгите ми… Имам и свое дете, така че май засега ми стигат толкова деца в живота. Вече не изпитвам нужда да пиша детска литература.

Река е илюстрирана от Виталийс Виноградовс. Беше ли планирала книгата си като илюстрована и какво мислиш, че добавят илюстрациите към текста?

Съвместната работа е като сливане на две сили: неговата като артист и моята като писател. Вдъхновяващо е. Не само това – не е нужно изкуствата да бъдат разделени. Колаборацията ни дава и възможност да извървим заедно творческия път на общата идея, да обединим артистичните си пътища и да се движим в обща посока.

В библиографията си имаш 2 сборника с разкази, а романът ти също е доста кратък – едва 140 страници. Какво удоволствие намираш в кратката форма?

Самата аз харесвам да чета разкази. В днешните дигитална времена никой не отделя време за безкрайно дълги книги и смятам, че това е естественият ход на събитията. Вярвам, че една кратка история е способна да задържи вниманието на четящия и същевременно му оставя пространство да помисли, докато с дълъг роман рискуваш да изгубиш читателите. Такава е епохата.

Харесва ми да изграждам скелета на историята, около който читателят сам да построи останалото чрез въображението си. Казвам му: „Днес денят е хубав“. Оттам нататък той сам създава собствения си ден в собствения си ум. Такъв е подходът ми във всичко, което пиша – подавам някаква основа, а този, който чете, я изпълва със собственото си преживяване.

В Река Руте намира спокойствие в дома на баща си в провинцията. Къде отиваш, когато искаш да останеш насаме с мислите си?

В отношенията си с близките ми съм като майка – грижа се за всички околни, затова рядко намирам време за себе си. Ако все пак имам такава възможност, обичам да се усамотявам в гората. По този начин намирам баланс и се презареждам.

Наистина, природата има силно присъствие в творбите ти. Какво откриваме в природата, което не може да бъде намерено в града?

Природата ни дава чувство за свързаност и принадлежност, което не може да бъде намерено в градска среда. Както сами знаете, градът разделя хората. За сметка на това природата обединява всичко в едно цяло. Там няма разделение – всичко функционира колективно в симбиоза. Нищо не съществува самостоятелно.

Предполагам, че същото се отнася и за водата, която е изключително важна метафора в Река, било то реката на Руте или морето, което Кристофс нарича свой дом. Защо водата е важен символ за теб?

Реката представлява течението на живота.

Дори кръвта във вените ни тече като поток, а самите ние сме 65% вода. Водата е живот и когато се потопим в нея, можем да се изправим срещу самите себе си, а когато се пуснем по бързеите ѝ, се движим винаги напред. Реката никога не сменя посоката си. Тя се спуска направо, точно като житейския ни път.

Книгата е за много неща, но една от основните теми е преоткриването на родствените корени. Как според теб познанието за произхода формира индивида? Вярваш ли, че е възможно да живеем пълноценно, без да знаем откъде идваме?

Да познаваш миналото си невинаги е нещо добро, защото това понякога те дърпа назад. Хубаво е да познаваш произхода си, но това невинаги ти дава това чувство за корен, за принадлежност, а докато реката на живота тече, трябва да гледаш напред. Решенията на всеки човек принадлежат единствено на него, без родствена обремененост.

Има ли истина в историите на героите?

Ако става въпрос за самите събития, не. Единствено Кристофс е базиран върху реална личност. Героят е изграден около истински моряк, който работи на риболовен кораб в Северно море. Вдъхновява ме суровото мъжко  начало, мъжката сила в някаква по-първична форма. Мъжете в моето обкръжение, от друга страна, работят интелектуална работа. В днешно време работната среда е значително по-различна, разчита повече на ума.

Реално е и чувството за загуба. Повечето хора знаят какво е да загубиш някого и по-реално от това няма накъде.

Как се преодолява подобна лична трагедия?

Тайната е във времето. Няма някакъв магически лек срещу болката, но нейното преодоляване е напълно възможно. Просто трябва да си го позволиш, трябва да обгърнеш чувството за загуба, защото то е добър учител. Колкото повече се оставяш да се потопиш в загубата, толкова по-лесно ще отмине. Ако някога някой ти каже нещо от рода на „хайде стига, достатъчно, време е да продължиш напред“, не му позволявай да те пришпорва. Трябва да си отделиш времето, което ти е нужно, дори това да продължи 10–20 години. Преживяването е твое. Няма значение какво мислят другите.