Може би е важно да се знае, че последните 11 години от живота ми са свързани със София. Преди да дойда да живея тук, работех в една галерия за съвременно и авангардно изкуство в Белгия. Там представяхме много интересни художници, чиято работа беше концептуална и за мен бе много вълнуващо да гледам това изкуство. В България пък се движих по-скоро в средите на медиите, архитектурата и вътрешния дизайн, отколкото на художниците.
Работиш върху много различни неща, как избираш проектите си?
Не знам. Всичко зависи от хората, от това дали ми е интересно. В момента съм копродуцент на един филм, който се снима в Африка. Преди две години сценарият му спечели награда за най-добър сценарий на фестивала в Берлин. Искам да пробвам да се занимавам и с фотография. Изобщо мисля, че в областта на изкуството съм доста универсална.
От майка си ли си наследила усета към красивото?
Разбира се, това е даденост, то се предава чрез гените. Нейният баща, въпреки че беше голям банкер, рисуваше страхотно. Правеше скулптура с най-различни материали. Баба ми беше шивачка и измисляше страхотни рокли. Шиейки, започна да прави кукли. Тя конструираше тялото и дрехите, а дядо ми – главата, ръцете и краката. Цялата им къща беше пълна с неща, които те двамата бяха изработили. Аз например нямам нужда да рисувам, предпочитам да пиша, да правя други неща. Докато при майка ми Саския това е абсолютно наложително – като дишането и храненето.
Разкажи ни малко за майка си Саския Пинтелон, която представяш в тази изложба?
При нея всичко е голяма смесица – личен живот и изкуство са едно и също. Тя е артист, който не може да работи, ако не усеща нещата много дълбоко. Веднъж я помолих да ми нарисува картина върху един огромен бял тишърт и тя отказа. Каза – нямам вдъхновение, не ги усещам нещата. Майка ми живее в Шри Ланка и всичко, което прави, е много дълбоко свързано с тази страна и хората там. Другото любопитно е, че има навика да рисува всеки ден в едни малки книжки – независимо дали е в кафене или в ресторант, тя постоянно пише или рисува в тези книжки. Чете примерно някаква статия, която й се струва интересна, откъсва я от вестника и я добавя към писанията си и се получава суперинтересно. Основното, което я определя, е чувството й за хумор – тя се смее непрекъснато, иронизира себе си и всичко около нея.
Защо реши да направиш представяне на книгата The Book of Faces и в София?
Направихме вече в Белгия и в Шри Ланка – това са най-логичните места. Планирам също в Париж, Лондон и Ню Йорк, но това отнема малко повече време. Реших да направя представянето и в София, защото след няколко месеца напускам България и това ми се струва добър начин за сбогуване. А и да покажа на познатите си, които скоро не са ме виждали, че не съм стояла без работа, ха-ха.
Какво да очакваме на откриването?
Основният акцент ще бъде представянето на книгата. Ще има и изложба от няколко картини – една от тях ще отпечатаме върху плат в черно-бяло, в размер, по-голям от самата картина, и 4 бройки ще отделим за продажба, ще представим и доста интересни плакати, а на самото откриване планирам да има и джемсешън с млади български музиканти.
Външният вид на книгата е доста необичаен.
Отпечатана е на рециклирана хартия, което отново говори за стила на Саския. Творчеството й има дух, картините остаряват и показват, че нещата носят история. Тъй като климатът в Шри Ланка е много влажен и топъл, каквото и да оставиш навън, започва да мухлясва, става отново част от природата. Исках това да личи и в книгата. Формата й също е много интересна – разтяга се като акордеон, а като я затвориш, се прибира в кутия. Всеки може да я разглежда така както иска. Или просто да я сложи върху някой шкаф вкъщи и тя да бъде част от интериора. Изобщо всичко зависи от въображението. Замислена е с идеята да бъде тейбъл бук, но ако на някого му се струва, че стои хубаво на стената, може да си я сложи и там.
Какви са лицата, които ще открием вътре?
Идеята с лицата възникна много отдавна, още когато започнаха първите клонирания на овцата Доли. Тогава майка ми толкова се стресна, че ще клонират и хора един ден, че изрази тези емоции в картина. После започна да чете обявите за уредени бракове в шриланкските вестници, защото там двойките много често се събират по този начин, и оттам възникна идеята за серията с лицата.
Колко време работи върху The Book of Faces?
Около 9 месеца. Толкова, колкото е нужно, за да дойде на бял свят едно бебе, ха-ха. В общи линии проблемите бяха в логистиката, защото аз бях между България и Белгия, майка ми в Шри Ланка, издателската агенция в Париж, а печатахме в Хонконг и трябваше време, за да нагласим нещата. Имаше много ръчна работа, която правихме в Китай.
Къде ще може да се купи книгата?
Планирам да се продава само в Склада през този първоначален етап, защото ми се струва, че така ще попадне в ръцете на подходящите хора. Иначе всички средства от нея, както и от продажбата на картините и принтовете, ще отидат за благотворителност във фондацията BAFLK.
Какво ти предстои оттук насетне?
В момента водя преговори с една белгийска фирма – DNALab, и най-вероятно ще стана съдружник в нея. Тя се занимава с дизайн, който се прави от художници. Така че нещата в България приключват, за да започнат на друго място.
Открила ли си вече кое е твоето място?
Ами, май още не съм. В Брюксел правя ремонт на един апартамент и се надявам да живея за постоянно там и това да стане моето място. Малко съм изморена, защото това е не знам кое поред местене и ремонтиране на жилище в живота ми и вече просто искам да си намеря база, където да се връщам от пътуванията и броденията напред-назад.
Тази изложба не е окончателно сбогуване със София, нали?
Не. Убедена съм, че ще се връщам тук и че ще има още много интересни проекти за показване.
Изложбата Book of Faces е в Склада
(ул. Георги Бенковски 11, ет. 4) от 20 до 26 май
Книгата The Book of Faces ще се продава ексклузивно в Склада, 54 eвро
