В тази история за трафика на хора, има две главни лица – французинът Сами, който сключва сделка с полицията и се внедрява в наш канал за трафик на хора, за да избегне затвора, и Елка, която той се опитва да спаси. За всичко над тези основни щрихи питаме режисьора.

С лице надолу е по истински случай – с какво те увлече точно тази история?
Всичко започна, когато ми се обади мой приятел, свещеник в малко село. Каза ми: "Тук има един човек с пушка, крие се в циганското гето и от мафията, и от полицията". Отидох да се срещна с него, а той ми разказа историята си. Усетих човешкото в този непознат, което той се бореше да запази. Беше минал през ужасни неща и чувстваше голяма вина. Историята ми повлия силно и дори не беше важно дали е напълно искрен. Грабна ме и посланието за предразсъдъците, които обществото ни има към тази група хора, и видях потенциал в персонажа да бъде трогателен, да активира емпатия. Започнах да се потапям в неговата среда, да се срещам с хора от тази действителност. После минаха две години в кастинг – това, което търсихме, беше максимална автентичност.

В дългата подготовка за снимки не се ли губи първоначалният ти импулс да направиш един филм?
Това е опасност, която винаги съществува в киното – работата е разтеглена във времето, много е лесно да изгубиш есенцията на това, което искаш да кажеш. Работиш на етапи и слоеве: мислиш за писане, после започваш да снимаш, след това идва монтажът. Рядко гледаш на филма цялостно. Дори ако решиш да се фокусираш върху едно нещо, например звука, вниманието може да е върху музиката, диалозите или пък ефектите. Всеки път имаш възможност да изолираш останалите пластове, за да може да следиш внимателно само един. Сякаш не гледаш целия филм, а само отделен слой – това спасява от умора и изхабяване.

Коя част от процеса ти е най-интересна?

Обичам работата с актьорите. Странно е, като си помислиш колко много подготовка има, преди персонажите да застанат един срещу друг. Месеци преди това има кастинги, търсене на локации, измисляне на облекла и сцени. Едва тогава започва най-вълнуващият момент за мен: всичко е готово, екипът притихва и актьорите излизат пред камератата, а аз имам възможността да видя как стои всичко. Често началото е пълна трагедия, но след няколко дубъла и работа по сцената се стига до това, което съм си представял. Е, понякога се случва да стане и от първия път. Работата с актьорите е много интензивна, в повечето случаи опитвам отначало да им оставя повече място, да не ги натоварвам със собствените си виждания за героите. Чак когато усетя, че имат нужда от посока, тогава започваме заедно да търсим верния път.

Кой беше най-трудният момент в С лице надолу?
Заснемането на сцената с микробуса на границата. Мелвил Пупо, който играе Сами, не е шофьор и от самото начало ни предупреди, че не иска да кара. В крайна сметка във филма шофира през по-голямата част от времето… На границата имахме разрешително едва за няколко часа, появиха се разни проблеми с автомобила и за всички ни беше много трудно – а пък сцената е особено важна психологически.

В Източни пиеси имаше нео-нацисти, сега расизмът те занимава отново, но обръщаш фокуса върху жертвите му. Това не са ли двете страни на една монета?
Мотивацията ми беше силна заради разказа на този човек от гетото. Той имаше желание да говори за момичетата, които още от деца стават обект на манипулация – едни по-силни, по-хитри и по-лоши хора се възползват от тяхната слабост. И мисля, че обществото работи в посока за, а не срещу тази манипулация.

Киното обаче не е ли също форма на манипулация?
Естествено – самият акт да подредиш два кадъра един след друг създава смисъл, който идва от автора. Но всяка форма на комуникация е такава.

С какво те привлича социалното кино, мислиш ли, че наистина спасява души?
Предпочитам да вярвам, че го прави. Може би е наивно от моя страна, но мисля, че сме изградени да се отклоняваме в полюсите, да не сме в баланс – лошото в нас да съществува едновременно с вярата, че можем да го надмогнем. За мен социалното кино е израз на тази вяра – че ще се справим със злото.

Към какво се стремиш, когато започваш работа по един филм?
Винаги тръгвам от първоначалното желание във филма да се усеща определена вибрация, да провокира въпроси. За това е важно да намеря точната форма, да подбера правилно сценария, актьорите, да се справя с монтажа и с всички останали етапи от правенето на филма. През цялото време стои риска да се изгубиш някъде далеч от първоначалната ти идея и послание. Иначе все повече започвам да правя разграничение между занаятчийската част на режисурата и самата авторова работа след това. Под занаятчийска имам предвид производството, авторската работа е позицията, която заемаш с този филм, това, което казваш с него. Доволен съм тогава, когато и двете неща са се получили. Като цяло ме интересуват по-трудните, по-рисковите неща, които изоставят главния път и вървят по неотъпканите места. Такива филми искам да правя. В С лице наодолу имаше много трудни решения. Най-малкото в работата с непрофесионални актьори винаги е заложен риск.

Но ти използва непрофесионални актьори и в Източни пиеси?
Да, но главният актьор тогава ми беше много близък, познавахме се добре и комуникацията ни се получаваше лесно и естествено, докато тук работех с едно много младо момиче, тийнейджърка, останалите хора също са далеч от моето свето­усещане – трябваше да намерим мост помежду си, тепърва да изграждаме връзка.

Какъв е пътят на филма оттук нататък?
Сега започва срещите си с публиката – излиза премиерно във Франция, на 16 октомври влиза по кината тук, в началото на месеца е на Златна роза във Варна, а в края има немска премиера на фестивала Hofer Filmtage.

Кой е последният филм, който страшно те е впечатлил?
Enter the Void на Гаспар Ное. Не бях гледал подобно нещо – половината действие изгражда гледната точка на душата на перосонажа. Има много филми, които харесвам именно заради тази безкомпромисност на желанията, това силно авторско търсене и творческата свобода – на режисьори, които добре знаят кои са, изгледали са всичко възможно. Възхищавам се на Мигел Гомес, на Пол Томас Андерсън, на Матео Гароне, на Триер, макар че не харесвам нито Антихрист, нито Меланхолия, но пък Догвил и Нимфоманка са сред любимите ми. Такива филми ме вдъхновяват по особен начин – със силата и смелостта на автора, с това, че той скача много дълбоко и със сигурност не му е лесно. Великата красота също е такъв филм, а от моя личен топ 10 няма как да пропусна и Цезар трябва да умре на братя Тавиани.

Какъв щеше да бъде Камен Калев, ако не се занимаваше с кино?
Не знам, засега имам тази съдба – да правя кино. Често си задавам генерални въпроси – защо точно аз трябва да говоря, а не друг? За момента обаче снимам филми и ще продължа, докато имам импулса и докато някой ме подкрепя финансово и има желание да работи в екип с мен.

Успяваш ли да кажеш това, което искаш?
Всеки път може и по-добре.

С лице надолу е с премиера в кината от 16 октомври