Лятото на всички завръщания

Докато пиша това, гледам в морето. Лаптопът ми седи върху стара дървена маса, покрита с избеляла селска покривка с онези така добре познати мотиви на цветя и спомени. Отвъд дървото и метала е безкрайното синьо, ширнало се досами хоризонта. Вече не знам кой ден е, каква дата. Тези безметежни морски дни може да се случват сега, а може би вече са в миналото. Може би ще пиша този текст утре. Въобще времето няма никакво значение там, където морето опира не само в хоризонта, но и в душата ми.Сутрин се събуждам от виковете на птиците, надигам се в леглото, поглеждам през прозореца и виждам няколко бледорозови облаци на фона на още металното, несъбудено небе. Ставам бързо, претичвам боса метрите до плажа и пълня очите си с поредното чудо на природата. На морето изгревите са като картини на Караваджо. Едни такива драматични, с подчертани облаци, с топли, но и контрастни цветове. Като художник, надминал всички други артисти обаче, природата добавя към тях цяла палитра от тонове – от нежнорозово през яркочервено до слънчево жълто, събудило земята.Слънцето е вече високо и трепти като дъжд от светлина върху една трета от морската шир, когато допивам своето мате и се протягам като котка. Водя някакви бавни разговори с този или онзи приятел, дошъл от този или онзи край на света. Спрях да броя кой дойде и кой тепърва ще дойде, кой скачаше на фона на слънцето и кой караше каяк, кой пълнеше с миди шепите си и кой тича след детето си. "Видя ли какво е да си цяло лято на морето и да посрещаш и изпращаш гости?", пита ме собственичката на малките дървени къщички, в които живеем. "Видях", отговарям и двете се разсмиваме от сърце. С нея се знаем от няколко години и можем да си говорим, можем и да си мълчим, а можем и да си пием ледената ракия. Няма нищо задължително с тази морска жена, както няма и нищо задължително в дните. "Само вие и ние ще останем до края", след дълга пауза ми казва тя и двете се заглеждаме към хоризонта.Имаше една седмица, в която валя. Това го помня. Дъждът седи като някакъв ориентир за времето – преди и след него са дните. Хубаво валеше, напоително, имаше кал навсякъде, а морето бе изяло част от плажа. Дъждът близо до синьото е различен от този в града. Не ти носи тъга, не ти писва от него, не роптаеш срещу му във фейсбук. Това е друг дъжд – излива се, измива всичко, събаря безвреме няколко фиданки и после го няма. А пътищата, които не са улици и никога няма да бъдат, лъсват като стъкло, отразило и слънцето, и дъгата, и нас. Дъжд като глътка по-студен въздух и толкоз.Гледам през маската във водата, а дъхът ми излиза през шнорхела. Дъното се движи пред погледа ми с крайниците на десетки малки пустинници, охлюви, дребни риби на ята и рачета, които се правят на умрели, като ги застигне сянката ми. Обичам да гледам този морски живот още на плиткото, където влизаме без страх и си мислим, че морето е само наше, че го подчиняваме, че с телата си, добре омазани с плажно масло, се разхождаме във водата като богове. Илюзия, която рухва, когато през някакви дни чуем за този или онзи удавник. Морето е било и винаги ще бъде по-голямо от нас и това е видно дори в проядените рапани, с които е обсеян плажът.Толкова е различно да си на морето за няколко дни или седмица, и да си за цяло лято. Наблюдавам как хората идват, задъхани от градските дни, яхнали желанието да направят всичко за тия 56 часа: от висенето на плажа, докато почервенеят до обикалянето по всички ресторанти в околността. Всичко това се случва трескаво, по команда, на всяка цена. И на мен ми беше трудно в началото, хем се имам за много дзен. Когато си за цяло лято обаче, е друго. Бавни са дните, вдигат се като завеса към истината. Морето има тази невероятна способност да вади всичко от нас. Да ни среща ударно с нас самите. Да ни обърква, да ни приласкава, да ни люлее като майчина прегръдка. Морето ни връща живота и ни влюбва наново.