Американският автор от еврейски произход Морис Сендак (1928-2012) може би не е толкова познат на българските читатели, тъй като негови книги не са превеждани на български език. Сендак е писател и художник, известен по света с историята за малкия Макс, наказан от родителите си малчуган, който потъва в собственото си въображение, в което бродят диви същества. Прочутите таласъми на Сендак се колкото плашещи, толкова и добродушни косматковци, чиято история режисьорът Спайк Джоунзи екранизира през 2009 във филма Където бродят дивите неща. Историите на американеца са подчертано мрачни. Обяснение за това дава фактът, че детството му е белязано от загубата на роднините му, загинали в концентрационни лагери. Това отприщва у автора идеята за детето, което среща своите страхове и става по-силно. Въобще хрумките на Сендак често са посрещани с неодобрение, а книгите му – забранявани. Това не оказва особено влияние, защото последователите му са наистина много, а хиляди деца заспиват вечер с историята за ”дивите неща”.
Уелският писател Роалд Дал и художникът от Кент Куентин Блейк безспорно са един от любимите ни тандеми. Детските книги на Дал са преведени на български, придружени от симпатичните рисунки на сър Блейк (удостоен е с рицарско звание през 2013). Куентин Блейк публикува първите си рисунки в хумористичното списание Punch, когато е едва на 16 години. Работата му се върти преди всичко около художественото оформление на детски книжки, въпреки че художникът се изявава като писател и куратор. Илюстрациите му излизат извън очертанията на книгите и красят стените на няколко болници във Великобритания и Франция, правейки пациентите щастливи. Героите на Блейк са сякаш набързо скицирани и въпреки това имат цялата завършеност на света. Две драскулки превръщат линиите в истински характер. Спомнете си само за героите на Дал, съживени от молива на Блейк – Матилда, семейство Тъпашки, Вещиците, Големият добър великан.
Говорейки за детски книжки няма как да подминем Биатрикс Потър (1866-1943). Тази така симпатична повелителка на животинки е просто прекрасна в опитите си да разкаже за зайчето Питър, котето Том и мисис Мишимаус не само с помощта на текста, но и с авторски рисунки. Припомняме, че първите историйки, които Потър съчинява, са под формата на писма, писани през 1893 до 5-годишното дете на нейната гувернантка. По-късно самоуката писателка събира кураж и превръща писмата в книжка с илюстрации, които издава съвсем сама през 1901 след отказа на цели шест издателства. Тогава Потър е на 35 години. Интересът й към природата и животинския свят се оформя отчетливо още в детските й години. Тя е предан наблюдател, рисува под микроскоп и внимателно изучава всяка мъничка подорбност от заобикалящия ни свят. Именно в детайлите Потър намира изумителна красота, която успява да преведе чрез молив и четка. Първото българско издание на Зайчето Питър (в превод на Александър Шурбанов, изд. Отечество 1988) заслужава похвалата ни заради решението книжката да бъде в продълговата форма (т.нар. италиански формат). Така мъничкият, съкровен свят на авторката е сякаш кутийка от мека хартия, която те кара да се смалиш и да се скриеш в нея. А след това замаян да се чудиш като малката Люси, дали наистина мисис Тиги-Мигъл е изпрала и изгладила твоите дрешки.
