За контекст: тогава бях на осем, притежавах около три различни книги с фокуси и малък комплект с аматьорски реквизит. Като ме водеха на вече забравения София ленд, любими ми бяха не великолепните влакчета и пъстрите въртележки, а миниатюрният щанд на млад магьосник, който продаваше най-различни джаджи за постигане на почти зрелищни илюзии в домашни условия. На всеки празник подлагах цялата си фамилия на едночасовото мъчение да ме аплодират, докато изтървам магически пръчки и карти по пода в опит да направя някое ловко изпълнение. Разбира се, прозирах през нескопосаната актьорска игра на семейството ми, докато те престорено се дивяха на триковете и се правеха на тотално заблудени. Въпреки това упорито се упражнявах.
В ретроспекция се възхищавам на жертвоготовността на майка ми, която собственоръчно изряза десетина дунапренени зайчета за един мой номер, в който те се „размножаваха“ сами в дланта на асистент от публиката. Тогава не знаех, че само броени месеци по-късно щях да се окажа в ролята на изумения доброволец, стискащ в шепите си доста подобни дунапренени топчета, на сцената на любимия ми илюзионист: Астор. Родителите ми са приключенци по душа и нерядко поемахме на спонтанно пътешествие до един или друг български град. Когато един ден се натоварихме на колата и потеглихме към София, нямах никаква представа, че пътешествието ще се окаже по-магическо от очакваното.
Осъзнаването ме удари чак на входа на прочутия РАсторант, когато навързах уликите, скрити в името, а докато прекосявахме широкия двор, зърнах и него – самият Астор с неговата достолепна брада, седнал на една маса. Не се сдържах и изтичах до него, за да му споделя възхищението си от неговата персона, след което се настанихме в уютната атмсфера на ресторанта и шоуто започна.
Астор изкара толкова монети от косата, ръкавите, ушите ми и от къде ли още не, че навярно ако знаех как собственоръчно да ги добивам, можех да си покрия всички университетски такси. Вероятно говори възхитата ми, но през цялото време имах чувството, че магът обръща специално внимание най-вече на нашата маса и с присъщата си духовитост и чувство за хумор поднасяше фокус след фокус. Прочутият му трик с трите метални пръстена, които се свързваха и разделяха, сякаш плътността им е относителна, остави присъстващите без думи, а честите му разходки между масите и закачките му с публиката ни накараха да повярваме, че вълшебството е достъпно, на една ръка разстояние.
Когато извика мен и още едно хлапе на сцената и ни връчи по едно топче от дунапрен, веднага се досетих какво предстои. За разлика от моите несръчни направи-си-сам зайчета, неговият реквизит, разбира се, изглеждаше безупречно и ако не знаеш как става номерът, лесно би могъл да останеш измамен. Самодоволната маска на задкулисната информация обаче бързо падна от лицето ми, когато пред очите ми вече размножилите се топчета се сляха в една голяма топка (при това, нека отбележа, в съвсем различен цвят). Допълнителният щрих на фокуса породи нова доза респект към майстора на илюзията в детския ми мозък.
Вълнението все още ме държеше и докато вървяхме към колата, за да открием коронния номер на вечерта – на нейно място бе паркиран друг автомобил в съвсем същия цвят. Макар и причината да е твърде тривиална – някой беше откраднал очуканото ни возило по кой знае какви причини – в онзи момент всички бяхме така омагьосани, та почти повярвахме, че Астор е преобразил колата ни в нечия друга.
Вчера светът изгуби малко от магията си, но ако има едно нещо, което Астор ни е научил, то това е, че всичко се нарежда, когато следваме мечтите си. Още на 12 той прави цирк в квартала, на 18 вече е професионалист и пътува с трупата си надлъж и нашир, а след години самият той обучава други млади и вдъхновени магове. Получава престижната награда на Международното братство на маговете Златен Оскар, отваря първия клуб на илюзионистите в България, а с номера си Али Баба печели награда Икар. В кариерата си е направил над 16 000 представления по целия свят.
Днес не се занимавам с фокуси, но все още вярвам в магията: в магията на онези личности, които преминават като комети през света и оставят следа на небосвода. Онези личности, които живеят като фойерверк. В крайна сметка, каква по-достойна постъпка от това да подаряваш изумление на хората? Всички си отиваме. Само някои от нас имат привилегията да го направят сред дим и огледала.
Единственото, което можем да предложим в замяна, са едни безкрайни, гръмки, нестихващи аплодисменти.