Историята е разказана толкова автентично – създава усещане, че е по действителен случай, но това не е упоменато във филма. Възможно ли е наистина да се е случила такава история на сцената и до днес никой да не е разбрал?
Тази история е плод на развинтената ми фантазия и силно въображение, но идеята се роди, когато един ден се сетих за известната фраза на Уилям Шекспир: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли…“. Впоследствие си казах, че не съм гледал история, в която на театрална сцена драматургичността на постановката се трансформира в реалност от истинския живот. Такава история сигурно се е случвала вече някъде по света, но най-вероятно е останала тайна за публиката. Реших да „разкрия тази тайна“ на зрителя, правейки филм. Така се роди сценарият на Антракт.
Наистина ли сцената на театъра може да бъде толкова ефективно прикритие за истинско престъпление пред очите на зрителите?
Когато най-големите актьори по света излизат на театрална сцена, без значение от държавата, националността или цвета на кожата им, те не играят, а се превъплъщават пред публиката в персонажа си от дадената пиеса. Тези актьори реално и наистина „живеят“ ролята си и могат да те накарат да повярваш на всичко, което виждаш на сцената. Зрителят става съпричастен с емоциите и чувствата, които заживяват пред очите му и които поглъщат със своята истинност и искреност.
Във филма Антракт актьорите не играят ролите си, а реално ги „живеят“. Емоционалният заряд е толкова силен и автентичен, че зрителите и за секунда не се досещат какво се случва на сцената. За тях те са просто свидетели на големия актьорски талант, който са дошли да видят в залата и с готовност бурно аплодират.
Да, мисля, че една театрална сцена би могла да бъде ефективно прикритие на истинско престъпление пред очите на зрителите и това е и ядрото в сценария на моя филм.
Как се прави филм на две сцени едновременно?
Пред камера и пред зрители в театъра? Сложно. От кинодраматургична гледна точка Антракт е разделен на три части, които са взаимосвързани и логично обосноваващи се една друга. Във всяка част гледната точка се сменя и „окото“ на камерата потапя зрителя в разнородни емоционални атмосфери, които еволюират до неочаквания символно-метафоричен и поетичен финал. В първата част няма зрители от театъра – кинозрителят се запознава с героите в гримьорната и още от първите реплики става свидетел на драматургична завръзка на базата на репетиция-реалност-игра-реалност.
Във втората част кинозрителят е на театралната сцена и в същото време е пред „погледа“ на театралния зрител в залата. От една страна е потопен в катарзисните монолози на актьорите и в същото време има симбиозна връзка със зрителя в залата, който „присъства“ на случващото се пред очите му на сцената. Кинозрителят също присъства, но седи пред киноекран. Тази преплитаща се и самодопълваща се игра между гледните точки на кинозрителя и театралния зрител е основата за драматургичното напрежение, което нараства с всяка минута, следвайки смисловото развитие: игра-реалност-игра-антракт.
В третата част театралният зрител аплодира бурно и „браво“ отеква зад спуснатата завеса, докато кинозрителят е пренесен в друга, метафизична реалност, заложена в последната реплика на един от главните герои. Филмът свършва с отворен край. Отговорите на въпросите, повдигнати в Антракт – всеки един кинозрител ще ги намери сам в себе си.
На снимачната площадка всичко ли тече по сценарий? Ники Сотиров, Анна Петрова и Стоян Пепеланов са професионални актьори, но все пак има ли момент на несъгласие с техните роли или бунт срещу сценария? Къде са границите в отношенията между режисьор и актьор?
Анна Петрова, Ники Сотиров, Стоян Пепеланов и Бисер Маринов са много талантливи актьори, изключителни професионалисти и широкоскроени хора с големи сърца. Имах невероятен шанс да работя с тях. Без тяхната всеотдайност, готовност и време, което ми отделиха, Антракт нямаше да го има или поне не в този му вид. Всичко вървеше по план на снимачната площадка и в нито един момент не е имало несъгласие от страна на актьорите във връзка с ролите им. Трябва да се каже, че много работихме преди снимачните дни, които бяха точно ден и половина. Това успяхме да имаме като време, за да заснемем филма в театър Сълза и смях. От самото начало знаех, че без сериозна предварителна подготовка и репетиции няма да успеем за краткото време, което ще имаме за снимки. Това и направихме – репетирахме, обсъждахме текста, сцените и бяхме готови.
Когато предложих сценария на актьорите, четиримата ми казаха колко им е харесал, колко е оригинален и че са готови да участват в заснемането му. Това беше достатъчен катализатор, за да направя всичко по силите ми за направата на филма. За границите в отношенията между режисьор и актьор е писано и казано много. Аз ще кажа следното – когато снимам, обичам силно актьорите си и когато тази обич е взаимна, се случват чудеса пред камерата. Когато снимам, не допускам никакъв негативизъм на никакво ниво – нито пред, нито зад камерата. За да стане един филм силен и незабравим, е нужно между режисьора и актьорите да има взаимно и безпрекословно доверие.

През последните две години българското кино преживява една юридическа криза, вече прераснала и във финансова и предизвикала пореден обществен дебат в цялата гилдия, за да се търси пътят напред. Във Франция обстановката преди година не беше много по-различна. И там гилдиите се обединиха и поискаха реформа на системата, след като избухна скандал покрай внезапното прекратяване на националната програма Киното, сто години младост. В момента живееш във Франция, но работиш и там, и в България. Какви са наблюденията ти за киноиндустриите в двете държави?
Юридическата и финансова криза, през която преминава българското кино, е пагубна и убийствена за творците и за киното като цяло в България. Кризата, която имаше във Франция, бе от съвсем друго естество. Тя бе базирана на несигурната обстановка, създадена от COVID-19 и последвалите драстични ограничения, наложени от френското правителство. Невъзможността да се предвидят в близко бъдеще снимки на филми доведе до спирането на национални програми като тази, за която говорите вие. Санитарната ситуацията вече се подобрява във Франция, но за жалост, когато нещо се спре, впоследствие много по-трудно се възобновява, макар и да не е изключено програмата Киното, сто години младост да се появи отново.
Вярно е, че познавам добре киноиндустрията във Франция, както познавам добре и киноиндустрията в България. Ще споделя как функционира киното в едната и в другата страна. Ще бъда възможно най-кратък и схематичен. И във Франция, и в България има Национален филмов център, който финансира филми всяка година. Във Франция има четири сесии на година, които разглеждат предложените сценарии за финансиране – в България сесиите са две. Във Франция се подкрепят от 150 до 200 филма на година, а в България от шест до десет. Във Франция кино комисиите не използват точкова система – всеки член трябва писмено да се обоснове за всеки проект, буквално сцена по сцена, кое функционира и кое не. Никой член не казва „хареса ми“ или „не ми хареса“ за един сценарий, а винаги се търси най-безпристрастният и аргументиран анализ. Накрая се избират най-стойностните сценарии. Сценариите се четат на затворени врати, на място в киноцентъра и никой не си ги взема вкъщи, за да няма влияние от заинтересованите. Анализите на членовете на комисията стават публично достояние, след като са взети решенията.
Отварям една скоба. Имах приятел кинокритик, който веднъж бе избран в една от кино комисиите, и той сподели с мен следното: „Марти, един от сценариите, които прочетох, въобще не беше в духа на филмите, които гледам, ценя и обичам, но бе толкова оригинален, толкова добре написан, толкова бяха силни драматургичните завръзки и персонажите, че не можех да не го подкрепя, нищо че няма да отида да го гледам, когато излезе. Но той ще има публика, ако го заснемат добре“. Силно ме бяха впечатлили тези дума и няма да ги забравя.
В България кино комисиите използват точкова система за оценяване на различните отдели – сюжет, персонажи, диалози… Рядко има задълбочени анализи, най-често са схематични, къси, необосновани, обясненията са неаргументирани и често противоречиви. Глаголи „харесва ми“ или „не става“ се срещат редовно. Всеки член си взема сценариите вкъщи и ги чете, когато може или има време. Възможността за влияние от заинтересованите е много голяма и реална. Анализите не са обществено достояние – единствено продуцентът или режисьорът имат право да ги вземат от киноцентъра. На сайта на киноцентъра се публикуват оценъчните карти за всеки филм, където могат да се видят точките, които всеки член от комисията е дал за отделен филм. Ще завърша с друга съществена разлика между двете държави. Във Франция всеки регион има годишен бюджет за кино, който трябва да бъде инвестиран в това изкуство. В България това не съществува.
Антракт ще заживее ли свой живот и в пълнометражна версия? Историята е силна и публиката определено ще иска още.
След премиерата на Антракт много хора дойдоха да се запознаят с мен и в последвалите разговори често казваха колко силен и наситен с емоции бил филмът, колко много човешки аспекти и истини били заложени в него и колко искали да знаят какво става след това. „Искат още“, както казвате вие. Разбира се, бях щастлив да чуя тези отзиви и радостен от коментарите на зрителите. Радост, която няколко месеца след това се превърна в креативна сила, от която имах нужда, за да напиша сценарий за пълнометражен игрален филм, базирайки се на Антракт. Заглавието на сценария е Убиец. Това е криминална история за човешка жестокост и бащина любов, история за театър, за поезия и за едно убийство. В Убиец се смесват жанровете и точно това ми беше интересно и провокативно да напиша, защото не познавам друга такава кино история. Но за да може тя да оживее на големия екран, трябва да се намери финансиране – най-трудната част. Все пак аз съм оптимист – нищо хубаво не става лесно в изкуството. Важно е да останеш верен на себе си, защото това е богатството, от което хората имат нужда в океана на заобикалящия ни фалш. Започнах това интервю с цитат от Уилям Шекспир, та е логично да завърша с друга негова мъдрост: „Ако сме верни на себе си, не можем да бъдем фалшиви за никого“.