Местата от живота: Мисия Джанго

В тази мисия участват двама души и едно питие. Ели, преподавател по немски, и Иван, дигитален предприемач, слагат пред фотографията "само хоби", макар че – "още не мога да си обясня как се случи" – тя скоро ще реди първата си изложба в Берлин. Преди година ги свързва любимата глътка естествен кофеин – Club Mate, около което се събужда и общия им проект в инстаграм Мисия Джанго. Пичът от етикета ги следва навсякъде на задната седалка, докато отпред Ели и Иван се оглеждат за изоставени сгради, заводи, училища и всякакви остатъци от човешка дейност сред природата (ако случайно попаднете на стара книжка с име Заводите в България, да знаете, че я търсят за навигатор, помогнете). Иначе снимат само с телефон и не издават адреса на находките си, но приятелите на Джанго са и наши приятели, щом споделят най-важното – преживяването. Отваряме сега по едно Club Mate с тях и слушаме как шуми водата в неосъществил се ВЕЦ и на кой етаж живеят смелите.

РудникътИ: Намира се дълбоко в планината и показва много точно принципа на нашите пътувания. Спомням си, че тогава се возехме нанякъде, слушахме музика и се чудехме как ще намерим изоставени сгради. Казахме си, че ще гледаме внимателно и те все ще изскочат зад някой завой и в този момент го видяхме да се подава между хълмовете. Млъкнахме изведнъж и аз сууупер бавничко върнах колата назад. Оказа се доста интересна стъпаловидна конструкция, разположена върху склон. Решихме да влезем отгоре и лека-полека да се спускаме надолу, докато минаваме постепенно през различни фази и машини. Хубавото е, че още от първите стъпки, от първата зала, която видяхме, напълно ни се валидира концепцията за това, което правим.
Е: Този рудник е първата ни локация и на мен ми беше супер емоционално, защото от доста време исках да снимам в изоставени места, но нямаше с кого. Това е и първото място, на което влизам без специално организирана обиколка, както е например в Берлин. Чувството, което те обзема, особено ако не си бил там преди, наистина не може да се опише.

ВЕЦ-ътИ: Това място също е забито в планината – проект за ВЕЦ, който никога не се е случил, строен през социализма над един голям български язовир. Направи ми впечатление, че самите конструкции са много масивни, а в същото време са разположени насред нищото. За да се качим, драпахме по едни склонове, между едни трънаци, просто няма нормален начин да стигнеш дотам. Когато застанеш пред него, изглежда като от Властелинът на пръстените – нещо огромно и вградено в зеленината. Вътре също е недостъпно, защото не е сграда, правена за хора, а за вода – минаваш най-вече през индустриални помещения за тръби. Като тръгнеш да го разглеждаш, докато стъпваш върху храсталака, през цялото време имаш чувството, че си първият, който влиза там.
Е: Аз пък си спомням светлината вътре – впечатли ме много силно, защото лъчите падаха по страшно красив начин.

Работещият заводЕ: Мечта ни е да снимаме изоставен завод, но този за съжаление е действащ. Имаме голям проблем да откриваме фабрики, които вече не работят, защото и функциониращите, и изоставените са еднакво счупени. Това е някакъв специален български стандарт.
И: Отиваш и виждаш как първите етажи се използват за нещо от хората, които са го наследили. Те не го използват в цялата му прелест, обаче има шест камиона отпред и пазач, който стои там и охранява. Този завод конкретно функционира изцяло, но ни привлече с това, че има страхотна архитектура. Обикаляхме го цял ден, снимката ни е правена от разстояние. Ако решим да влезем вътре, най-много да успеем да си поговорим с охраната. Ще изчакаме едни 20 години, докато го изоставят. Когато дигиталните технологии покорят света, тези места ще станат излишни.

Изоставеното училищеЕ: Тази снимка е правена в едно изоставено училище, което също открихме случайно. На четири етажа е, а във всяка стая може да попаднеш на различни неща – диапозитиви, училищни пособия, картини, всякакви табелки с надписи, най-вече на руски език. Всъщност по-рано същия ден бяхме ходили до битака, за да си търся противогази за снимки, но не успях да си харесам нито един. А тук веднага намерих и то с размер за дете, което е много рядка находка. Реших да го сложа в една своеобразна рамка заедно с горивото, което ни задвижва. После си тръгнахме с него. Ако намерим интересни предмети, си ги взимаме за спомен – нещо като сувенири от минала епоха.
И: Аз си взех оттук и една стъклена табела, която насърчава четенето, но боята й се олющи и накрая се счупи. Поне й дадох още шест месеца живот. Иначе това на практика е била лавката на училището в едно изключително малко селце, което в момента дори не мога да се сетя как се казва. Доста от изоставените сгради, които са във или близо до населени места, са приспособени от хората по невероятни начини – някои са превърнати в конюшни, например. Има четири стени, има таван, значи може да се използва за нещо.

ВиадуктътЕ: Ето я любимата ми снимка за миналата година. И първото ми по-сериозно катерене нависоко – тук сме на 15-20 метра от земята, ако смятаме и баира. Навсякъде беше зелено и спокойно, така че целият страх около преживяването определено си струваше.
И: Това е проект за виадукт, който отново е вдън планината, нищо че се вижда от пътя. Върху него са се запазили едни малки железни халки, чрез които се качваш горе, където е широко едва около метър. В този случай преживяването беше много по-ценно от самото място. Качихме се, постояхме малко, беше уникално усещане – намираш се сред природата, но стоиш върху нещо бетонно, което обаче вече не изглежда нагло и неестествено, а се е превърнало в неин приятел.

Блокът на смелитеИ: Това място вече не е тайна, казват му Блокът на смелите. Намира се на Мария Луиза, на следващата метростанция след гарата, срещу Fabrica 126. Има интересна история – било е общежитие на хората от столичния електротранспорт. Готиното е, че е в града, но достъпът изобщо не е лесен, а вътре е пълно с изоставености, има книги по земята. Половината са "как да поправим тролей", а другата – световни класики. Тази снимка е точно от библиотеката.
Е: Помня, че беше много дъждовен и студен ден, чудехме се какво да правим, а не ни се излизаше от София и случайно попаднахме там. Обикаляхме го отвън като лисици няколко минути, харесахме си слабо място и, качвайки се по топлата връзка между двата блока, открихме три ножа – абсолютно изчистени и подредени по размер. В този момент се чудиш дали да вземеш ножа, или да го оставиш; да си тръгнеш ли, да влезеш ли. Все пак решихме да влезем. Иван ми действа като двигател, защото аз на моменти изпадам в лека паника. Ако не беше той, нямаше да имам тази смелост. Но си заслужаваше – блокът е на 18-19 етажа и от покрива се открива невероятна гледка над града. Освен това по етажите има следи от минал живот, което е много по-интересно от едни голи сгради. Виждаш табели с имената на хората, които са живели там, предмети, стари дивани – въобще усещаш цялата атмосфера.