Местата от живота: Здравко Григоров & Ангел Хаджийски

Бяхме в Бишкек – столицата на Киргизстан, когато хазяинът ни предложи да видим как живеят номадите в планината Тяншан – щяхме да им занесем провизии, а те да ни приемат за нощта. Тръгвайки натам, засякохме жената, при която отивахме, Гулмира. Беше ходила 6 километра до черен път, където евентуално някоя кола да я качи за към града, за да вземе торта за детето си. Сега се връщаше, доволна, че има кой да я закара чак до вкъщи – постройка в нищото с примитивни условия, без ток, само с някаква батерия, която стига да зареди един телефон с обхват единствено на определен хълм. Беше и ужасно студено, а за отопление се палеха сухи кравешки фъшкии. При Гулмира живеят 6 деца – нейните и на брат ѝ, и много търчахме по поляните с тях, а като им давахме от водата си, реагираха сякаш е нещо много ценно. Чак щом шишетата ни пресъхнаха, разбрахме защо – тук нямаше питейна вода, а речната се преваряваше и пиеше само на чай. Доста тежък живот, но не и скучен. Гулмира гледа много животни, за да има продукти за ядене и продаване, става рано-рано, за да издои и изведе на паша всички крави и овце, и така цял ден. На тръгване обаче изпитахме най-големия си шок. Озовахме се насред стадо якове, събрани, за да бъдат скопени – ужасно кървава и варварска традиция, която местните държаха да видим отблизо с идеята да ни впечатлят.

След Северна Корея Туркменистан вероятно е втората най-затворена държава. За да отидеш, добре те проучват, а на летището те чака човек, който ти става като сянка. За нас се закачи една жена, която ни придружаваше навсякъде, ядеше с нас, отсядаше на същите места. Не дават да се разкарваш сам дори в планината – веднъж тръгнахме на малка разходка и само след 500 метра една кола ни догони да ни върне обратно. Не може и да обсъждаш правителството, нито да снимаш, ако не ти кажат "ето, снимай това". Столицата Ашхабат е ориенталска приказка – има спирки с климатици, хубави улици, паркове и нови сгради, но празни, никой не живее в тях, като декор са. Страната има петрол и не е бедна, но е диктатура и се живее скромно – луксът е само за пред чужденците. Хората пък се държат хладно и избягват туристите: по път за газовия кратер Дарваза минахме през едни пустинни села и всички на мига се изпокриха вкъщи. Така все се чувстваш като натрапник. А Дарваза е като голяма огнена яма, излъчваща страшна горещина, заради което не може да се приближиш много. Става ти ясно, като видиш как на метър от нея е осеяно с измрели в полета си насекоми. Изключително вълнуващо място, поне него си го имаме на снимка.

Намира се в индийското градче Дешнок и не е най-туристическото място. Легендата е, че Карни помолила бога на смъртта да върне мъртвите ѝ синове, а той ги възкресил като плъхове. Затова сега в храма, който отвън е розов, а отвътре – мрачен, живеят хиляди гризачи, които се считат за свещени и са обгрижвани като божества. Миризмата е ужасна, подът лепне, защото акат навсякъде, а ти задължително влизаш бос и първите 5 минути си в шок от тичащите навсякъде животни. После обаче ти става безкрайно интересно. Топ целта е през крака ти да мине плъх, защото е на късмет, но не ходиш да го гониш – той сам трябва да те удостои с честта. И не вдигаш стъпала, а се движиш с приплъзване, за да не настъпиш някой от тях. Друга легенда гласи, че сред всички сиви плъхове има и един бял и ако го зърнеш, е на още повече късмет. Ние видяхме поне два. Индийците много вярват в такива неща, по детски наивни са и ти става мило, като видиш как прекрачват в храма с почитанието, с което ние влизаме в Александър Невски.

Най-екстремното ни пътуване беше до Хаити преди 3-4 години. Всички опитваха да ни спрат, но все пак взехме автобус от Доминикана натам, а на границата ни разпитваха дълго как така сме дошли на екскурзия. Докато ни пуснат, автобусът беше заминал с багажите ни, затова митничарката накара някакъв моторист да ни натовари, за да го догоним. Това беше само началото на неволите ни. Фантазирахме си, че колкото и да е зле, в столицата Порт о Пренс все ще има откъде да изтеглим пари – имахме само 15$ и 100€. Еврото там дори не го разпознават и със зор го сменихме, а с доларите спазарихме двама мотористи да ни метнат до "хотела" – палатка върху покрив, от който на сутринта не можехме да слезем, защото някой беше преместил стълбата. Преди да ни оставят там, мотористите направиха серия почетни кръгчета през тълпата, явно за да се перчат, че сме се качили точно при тях. Хаитяните са странни хора – нямат опит с чужденци и те гледат втренчено и страшно, дори да не ти мислят злото. Иначе има случаи и на отвличания и убийства на туристи. Населението произлиза от роби, докарани тук от Африка от френските колонизатори, а повечето хора изповядват вуду, заради което изглеждат дори малко откачени. Отходните им води текат по улицата, навсякъде мирише брутално, а земетресението от 2010 сякаш беше станало вчера – нищо не бяха оправили, всичко беше в руини. Щом се добрахме обратно до Доминикана, ни се стори като най-хубавата държава заради този контраст.

Първото ни по-дълго пътуване беше из Централна Америка, като отново имаше опити да ни откажат от някои държави – например Хондурас, защото са опасни. Нашият опит обаче беше друг, срещнахме само добри хора. Гватемала е особено хубава и колоритна, къщите са много цветни, а местните са топли, човечни и доста религиозни. Старият град Антигуа е наследство на ЮНЕСКО, а ние се озовахме там по време на предвеликденска процесия, за която улицата се застла с ярки платове и килими от цветя, а хората носеха статуи на Богородица и беше наистина впечатляващ празник. От град Флорес пък имаме една страхотна случка. Хванахме маршрутка за майските пирамиди в Тикал, цял ден се мотахме, прибрахме се, пак излязохме на разходка, а обратно в хостела един човек ни чака и пита: "Това да ви е познато?". Бяха паспортите ни. Оказа се, че са изпаднали още сутринта в маршрутката, шофьорът ги намерил и минал през всички възможни хотели, докато ни намери да ни ги върне. Решихме, че на това пътуване явно ни е последвал някакъв ангел хранител, защото не знаем иначе как щяхме да се приберем – в Гватемала дори няма наше посолство, за да извадиш други документи.

На изток от Аржентина са и някога били нейни. После ги завземат британците и така до днес. Последната война за това е през 80-те и отношенията още са нагнетени – аржентинците смятат островите за свои, но местните са с британско самосъзнание и това е по-важното. Тази година бяхме на много дълго пътуване из Южна Америка, част от което с кораб, и много се надявахме да стигнем до тези острови. За една бройка да ни се размине: макар да беше пикът на лятото, времето беше ужасно, точно по британски, и трудно стигнахме до брега с малки лодки, понеже пристанището не можеше да поеме кораба. Населението е към 2000 души, затворът побира 13, а болницата е по-скоро лазарет с 20 легла – тежко болните летят до Чили, тоест прескачат по-близката, но враждебна Аржентина. Разказаха ни как миналото лято имало двайсетина такива случаи и това направо източило здравната каса. Иначе дървета няма, само пустош, но бруталният студ в части от годината привлича много пингвини. Тези тук са кралски и дженто и си щъкат свободно. Не може да ги пипаш и стоиш в ограничена зона да ги наблюдаваш, но те са животни – не спазват правила, така че в един момент сами идват точно до теб да те разгледат отблизо, преди да те подминат.

Здравко и Ангел са на pozorcompany.com