Между другото с Текла Алексиева

Което не значи, че е било небрежно: книгите са известни с естетиката си, освен че бяха широко отворен прозорец за бягство (поне въображаемо). Кориците им носеха таен символ и значения, които се отключваха, щом прочетеш историята, и днес все още са пример за стил и вкус. Защо Текла казва, че са ставали между другото? Защото е правила какво ли не още – марки, стенопис, учебници, анимация, живопис. Заради всичко това я потърсихме, а тя ни покани в своята слънчева кухня, където между другото поговорихме.

От рисунките за Галактика са останали много малко, защото съм ги подарявала като невидяла. Който не е влязъл вкъщи и не е казал да му дам нещо, на него не съм дала. От сто и колко броя ми бяха останали към 40. Нарисувала съм ги, отпечатала съм ги, прибрала съм ги в едно чекмедже, а фенове открай време идват и „ух, че обичам тази книга“, „ау, че харесвам онази“ – разбира се, вземи си го! Вместо да ми седи в чекмеджето, някой му се радва. Харесвала съм това, което рисувам, но не чак дотам, че да го пазя със зъби и нокти. Наистина, като ти поискат нещо, как да кажеш „ей, ама точно това не ми се дава!“. И маслени картини, и какво ли не – оказа се, че съм един голям подарител.

В ателието ми е минал целият живот. То е съвсем близо, на 800 метра, и там си е работилница – да мога да цапам, да хвърлям, удобно за мазане, чукане, коване на рамки. Беше ми като втори дом. Прибирах се тук, за да спя, но съм спала и там; идвах детето да видя, къщата да почистя. Впрочем пералнята ми беше в ателието – реших, че вкъщи няма място, а в него има много. Носехме прането, връщахме прането. Носехме книги, връщахме книги. Все едно е било продължение на този апартамент, като да мина от едната стая в другата. Пътят дотам е прекрасен, през три блока се минава, през дърветата – сега на нищо не прилича, едни молове са се издигнали, пази Боже. Преди беше прекрасно поле, с растения, дървета, круши, ябълки, сливи – какво ли не; красиво беше и нататък да се върви, и наобратно. Веднъж рисувах в ателието, но какво рисувах – вратата на клозета. Реших да си направя върху нея нещо много красиво и си я занесох там. Направих една преливка от синьо към жълто към бяло, една черна неутронна звезда и една огромна пъпка на магнолия, прозрачна като през рентгеновите лъчи на тази звезда. Рисувам и мажа със скъпи и хубави бои, а Едмонд Демирджиян, който работеше в съседното ателие, при Кирил Христов, дойде да ми иска бяла боя. И вика: „Текло, ти рисуваш по вратата на клозета с тези бои? Моля ти се, ще ти дам български“. Викам му „имам си“, а той казва – „тогава ще ти дам една картина, а ти ми дай тези туби“. И ми даде картина, а аз му дадох тубите.

Мъжът ми работеше в издателство Наука и изкуство. Беше главен художник или полуглавен, имаше шестима други, които възлагат, правят, редактират корици. Имаше отдел коректори, 10 или 20, отдел редактори, отдел технически; десетки хора работеха по една книга. А сега мъжът ми Жеко си седи на компютъра и прави и оформление, и художество, и шрифт, и страниране, и коректура. Всичко това го върши един човек, което е огромна разлика. Тогава вкусът се налагаше малко общо – трябваше да бъде подчинен на тези тъй наречени арт директори. И според вкуса им книгите трябваше да излизат не да кажем добре, но в рамките на една естетика, която е правилна и приятна. Сега издателствата нямат арт директори, а има и такива без коректори и редактори. Всъщност повечето неща зависят от самия притежател на издателството, който прави каквото си поиска. Затова могат да излизат книги, които са кичове, ама може да излизат и много хубави, прекрасни – като например тези на Яна Левиева. Много хора обаче се занимават с неща, които не са им работа. Вярно – преди издателствата се ръководеха тоталитарно, бяха държавни, но вкусът се ръководеше от художници. Ако нещо някой го боли, тича при доктор, ако му откраднат нещо – тича в полицията, обаче ако правиш книга, все едно, че художникът не е професионалист – не се допитват до него. Като да отидеш на лекар и да му кажеш „според теб кашлям, но аз кихам“. Не може такова отношение, а е точно такова понякога.

Не ми е отнемало дълго време или специални нагласи да рисувам, но ако не прочета книгата, нищо не мога да направя. Има някои – резюме им дали: „той и тя се срещат на Коморските острови и, ох, колко се обичат“, и художникът рисува двама, дето се целуват. Ама това не е корица, която е във връзка със самата книга – това е измишльотина на тема, по която са писани стотици сюжети. Затова, като правиш корица, си седиш и си четеш, виждаш всеки детайл и си вадиш каквото е нужно, за да разберат хората веднага какво и защо е нарисувано. Преди време помолих мъжа ми да сканира кориците ми, седнах и внимателно ги нарисувах дигитално като истински оригинали. И докато си работя, цъкам някаква корица и се чудя защо точно така съм я рисувала. Хванах и препрочетох няколко книги и се изненадах колко точно съм ги илюстрирала, нито един елемент не е случаен. Казах си „Браво, Текло, браво!“. Досущ като Пушкин, който, като написал Евгений Онегин, ходил из кабинета си, удрял се по главата и казвал – „Браво бе, Пушкин, браво бе, говедо! Какво хубаво нещо си направил“. Нещо такова ми се случи и на мен.

Поезията при мен също ставаше между другото. От години съм ги писала, чели сме ги вкъщи, седят в едни папки – стихотворения отпреди 20-30 години. По някое време ги изпринтих, мъжът ми ги изчете наведнъж, харесаха му и станаха на книга. Без никакви индикации от съдбата – нещата стават както си искат, така съм забелязала. Те като че ли сами се издадоха, без никакви усилия от моя страна, освен да не ги поправям. Нахвърлях ги набързо и е пълно с правописни грешки. Имам една огромна полза от липсата на имейли, компютри и всякакви дяволи – че умея да пиша. Откакто съм се родила почти, пиша писма – първо до леля ми, която замина за чужбина, бягайки. 4-годишна бях, диктувам ги на майка ми, тя ги пише, после започнах и аз. Това страхотно помага на човек да умее да си излага мислите, да не се заплита, да казва най-важното, да знае интересното. След години стана ужасно за мен – тийнейджърът няма мозък в главата, какво да напиша аз? И да напиша нещо, то не е за пред лелята. Тоест седях измъчена и се чудех как да попълня страницата с думи. Броях колко букви има в самолет и колко – в аероплан. Пишех по-дългата. Това беше един ужасен период, после минахме тези пубертети и продължих да пиша на безкрайно много хора, докато не цъфнах и аз в имейла. Тракаме набързо, хвърляме го, няма адреси, марки, ходене до пощата – лесно, но безсмислено. Липсата на писмен документ е голям кусур. Онези стари писма при едно пренасяне хванах и ги препрочетох. Ахнах – то е цял роман! Какво е ставало, защо, как, кой… За мен думите са нещо много естествено, изобщо няма разлика с рисуването – нали като рисуваш, мислиш.

Към енциклопедия на необозримото
От 3 декември до 2 февруари 2025 в СГХГ проследяваме картографията на множеството разклонения в творчеството на Текла Алексиева, обединени от отчетливо разпознаваем почерк и визуален език. Градската художествена галерия е единствената музейна институция, притежаваща картини на авторката, придобити през 80-те години на ХХ век.

текст Севда Семер