Мистериите в изкуството: Ван Гог и неговото отрязано ухо

Визуалният език сам по себе си предразполага към разнообразни интерпретации – без конкретиката на словото изкуството проговаря директно на наблюдателя със символиката на цвета, формата и изобразените персонажи, места и предмети. Именно затова неслучайно сме склонни да търсим скрити послания в най-прочутите шедьоври на световното изкуство.

Енигмата се заплита още повече, когато е обвързана със събития от живота на създателя на конкретно произведение. В рубриката Мистериите в изобразителното изкуство се гмуркаме в дълбокото, вадим детективската лупа и разглеждаме отблизо най-големите загадки, свързани с прословутите художници и тяхното творчество. А какъв по-добър старт от един от най-неразгадаемите образи в света на живописта: Винсент Ван Гог?

С лека ирония отбелязваме, че навярно има едно единствено нещо в живота на Ван Гог, по-известно от неговите Слънчогледи – собственото му отрязано ухо. Злощастният инцидент, белязал началото на края за художника, се случва на 23 декември 1888 и фактите около него са изкривени от множество спекулации. Дали Винсент си е посегнал сам, или има и други замесени? Коя е жената, на която е дал необичайния „артефакт“ след това? Какъв е приносът на Пол Гоген и дали бръсначът всъщност не е бил управляван от неговата ръка? Защо Ван Гог избира да нарисува превързания си профил в своя Автопортрет с отрязано ухо вместо здравия? Каква е тази японска гравюра зад лявото му рамо и какво символизира тя в контекста на картината?

Вглеждаме се в платното и не само откриваме всички отговори на въпросите, които ни вълнуват, но и вникваме в библейската символика и препратките към душевните терзания на един от най-обсъжданите артисти на всички времена.

Пазете този ценен предмет на всяка цена

„Миналата неделя в 23:30 нидерландският художник Висент Ван Гог се появява на вратата на Бордей №1 и моли да се срещне с Рашел. Оставя за нея… своето собствено ухо с думите: „Пазете този ценен предмет на всяка цена“, след което изчезва.

С мисълта, че на такова деяние е способна единствено изключително окаяна душа, полицията посещава дома му на следващата сутрин и го открива проснат на леглото си без никакви признаци на живот. Горкият човек е откаран по спешност в болницата.“

Това съобщава френският вестник Le Forum Republicain броени дни след случилото се. Отразяването на инцидента е оскъдно и сведенията за детайлите покрай него варират от източник до източник. Официалната версия е, че в емоционален изблик (и вероятно под влиянието на доволна доза абсент) Винсент влиза в разгорещени пререкания със своя колега, съмишленик и съквартирант Пол Гоген, размахва бръснач в негова посока и спонтанно отрязва част от ухото си. Други исторически сведения спекулират, че самият Гоген е атакувал Ван Гог със сабя и е отговорен за неговото осакатяване. Истината се крие по-скоро в първото твърдение, като за да разкрием подробностите, е нужно да се върнем в самото начало на историята.

Винсент Ван Гог пристига във френското градче Арл през февруари 1888 година в търсене на вдъхновение. Отраснал в студения сумрак на Нидерландия, той остава поразен от колорита на пасторалните пейзажи, играта на светлината в постепенно раззеленяващите се през пролетта дървета и полюшването на тревите в обширните полета. За никого не е тайна, че великият художник се бори с депресивни разстройства през целия си живот, но изглежда престоят във Франция първоначално му се отразява добре. Често съгражданите му го срещат с разпънат статив сред природата или потънал в наблюдение на посетителите на оживеното Кафе дьо ла Гар, а в писмата си до своя брат Тео творецът споделя нови идеи за картини, допълва думите си със скици, описва в детайли пейзажите наоколо и местните жители.

Въпреки че е самотник по природа, той мечтае да сформира творчески колектив от артисти. Напълно е запленен от изкуството на японските гравюри и типично за себе си е склонен да идеализира техните автори, изграждайки имагинерен образ на източните майстори в главата си. Повлиян от идеята за дзен будизма, той фантазира за идилично общество от художници монаси, които творят заедно в пълна хармония. Решен да основе подобна общност в Арл, кани Тулуз Лотрек, Емил Бернар и Пол Гоген да се присъединят към него.

Докато го чака, Винсент се отдава и на друга своя фантазия – отчаяното търсене на любов. „Жените са наистина прелестни тук, сериозно! Но за сметка на това тукашният музей е пълна пародия“, шегува се той в писмата си.

Странното му поведение и склонността му да се изолира от света обаче не помагат за успехите му в тази посока и той често се обръща към услугите на арлския бордей. Посещенията му не се свеждат просто до плътски наслади; Винсент облича идеята за дамите на нощта в романтика и това не се случва за пръв път. Всъщност единствената жена, с която някога е живял, също е представителка на професията. Можем да проследим тенденцията на Ван Гог към подобно идеализиране чак до неговото детство и силно религиозното му семейство – но за това по-късно.

Така стигаме до нощта на 23 декември, когато двамата с Гоген се скарват недалеч от квартирата, която делят от вече 9 седмици. Предполага се, че между тях се разразява скандал заради Мари Жоню, съдържателката на Кафе дьо ла Гар, която склонява да позира за портрет на Гоген, след като е отказвала на Ван Гог в продължение на месеци. В разгара на спора Винсент вади бръснач и го размахва заплашително, но скоро се оказва, че другият художник не трябва да се притеснява за живота си, защото Ван Гог се прибира набързо обратно в квартирата и отрязва почти цялото си ухо. След това го увива в парче вестник и се насочва към бордея.

Картината говори

Ван Гог рисува Автопортрет с отрязано ухо през 1889 година. Изпълнена в типичния за него постимпресионистичен стил, с едри мазки в различни нюанси и леко стилизирани форми. Пронизващите зелени очи на Винсент са вторачени право в зрителя с тънък намек за стаена меланхолия, а стегнатата превръзка очертава кокалестото му, слабо лице. Зад гърба му е облегнат статив с недовършено платно, а на стената виси японска гравюра, изобразяваща гейши на фона на Фуджи.

Не ни убягва, че поради начина, по който е позициониран, стативът доста напомня на кръст. Това не е чудно. Винсент е силно вярващ, отгледан от религиозно семейство. Неговият баща е свещеник и библейската символика е дълбоко вкоренена в художника още от неговото детство.

Ако разгледаме интерпретацията му върху Пиета на Делакроа от същата година, ни става пределно ясно, че той е изобразил самия себе си като Исус Христос. Междувременно отношението към артиста от страна на съгражданите му се е влошило значително. Подигравките на хлапетата и камъните, които често хвърлят по него, неодобрителните подхвърляния и присмехът на жените поставят Ван Гог в позицията на „селския идиот“. В неговите очи обаче страданието, на което е подложен, е съизмеримо с това на Христос и бихме могли да спекулираме, че той интерпретира отрязването на ухото си (а и скоро последвалото му самоубийство) като необходима саможертва.

Можем да отидем още по-далеч, ако се вгледаме в гравюрата. Всъщност това е леко видоизменена версия на творба на Сато Торакио, която е фигурирала в колекцията на Ван Гог. Гейшите ни препращат към често посещавания от него бордей, но не само – журналисти и изкуствоведи, изследвали картината, твърдят, че тези фигури символизират Мария Магдалена, образ, който силно е вълнувал художника. Още по-интересното е, че съществува легенда, според която след разпването на Исус, тя е избягала по море и е пристигнала не къде да е, а само на няколко километра от Арл: в Сен Мари дьо ла Мер – оттам и името на градчето. При това според преданието корабът ѝ акостира именно на плаж, който Винсент е рисувал в свой пейзаж. Ако гейшите в основата на статива кръст не са метафора за двете Марии (Богородица и Мария Магдалена), то това е изключително интригуващо съвпадение.

Склонни сме да допуснем, че символиката е по-скоро е случайна и прекаленото взиране в търсене на скрити кодове би могло да ни подведе. Прекалената метафоричност не е особено типична за Ван Гог и макар че в по-късните си платна се отваря повече към нея, емоционалните му препратки са по-скоро интуитивни, отколкото умишлени. Разбира се, що се отнася до гравюрата, не е изненадващо, че художникът я интегрира в картината – в крайна сметка  той е запален колекционер и почитател на японското изкуство и нерядко прерисува гравюри на любимите си автори и интегрира композиции от тях в своите пейзажи.

Въпреки това не можем да отречем категорично подсъзнателната връзка с кръста, страданието и гейшите и определено можем да заявим, че Автопортрет с отрязано ухо отразява душевното състояние на своя автор.

Мистерията се разплита

Макар че доскоро подробностите около инцидента с ухото бяха мъгляви и противоречиви, британската учителка на име Бернадет Мърфи, отседнала в градче близо до Арл за отпуската си, решава да влезе в ролята на детектив и да разкрие какво всъщност се е случило онази вечер преди повече от 130 години.

Мърфи потегля към Арл, игнорирайки всички известни документи и исторически сведения, и започва от нулата. Като за начало тя съставя списък с всички 15 000 души, живели в квартала на Ван Гог по време на неговото пребиваване в града: от чистачката в дома му до местния свещеник, и издирва живите им наследници. Бомбардировките, попаднали в Арл, правят настоящия облик на града доста различен от вида му през XIX век и това усложнява издирването на „местопрестъплението“ и потенциалните очевидци. Мърфи си служи със стара карта на града и купища документи и така се натъква на архивна кореспонденция с издателите на списание LIFE, отговорни за статия по темата от 50-те години на миналия век. В писмата тя открива данни за съществуването на бележка от лекаря на Ван Гог, Рей Феликс, написана специално за Ървинг Стоун – автора на първата художествена биография на художника, написана през 1934 година. С помощта на архива на Стоун в крайна сметка учителката се сдобива с късче хартия, не по-голямо от дланта ѝ, на което е изобразена схема с точната траектория на бръснача, преминал през ухото на художника. Така за пръв път става пределно ясно, че онази декемврийска нощ Винсент се е разделил с цялата си ушна мида, а не само с част от нея.

Изяснява се и идентичността на получателката на този необичаен подарък – оказва се, че тя изобщо не е проститутката Рашел, а местно момиче на име Габриел Берлатие, което по това време работи като прислужница в бордея.

Най-важният въпрос: защо?

За съжаление не можем да се върнем назад във времето и да се допитаме до Винсент Ван Гог за истинските му мотиви, но психологът Уилям Рънян представя поетично обяснение, което пасва на романтичното мислене на твореца като ръкавица.

Докато живее в Арл, Ван Гог е запален по бикоборството (корида) и често посещава арената в града, където се провеждат подобни спектакли. В коридата по традиция най-добрият тореадор получава като трофей ухото на убития от него бик и го хвърля на най-красивото момиче в публиката. Според Рънян вероятно Винсент се идентифицира с жертвеното животно – жертва в името на любовта, носител на страданието, чийто дълг е да изтърпи терзанията си и да положи глава в готовност за заколение в краката на възлюбената си.

Мъчението като дълг и източник на творческа енергия задвижва ръката му и опиянен от сладката му отрова, той създава най-големите си шедьоври, без които светът нямаше да е същият.