Наричат те дете чудо, Bild те класира сред стоте личности на бъдещето. Ласкаеш ли се?
Подобни определения използват журналистите, за да привлекат вниманието на аудиторията си. Не влияят на самочувствието ми, защото искам цигулката да стане моя професия. По време на концерт хората виждат крайния резултат от целия труд и си мислят че това е единствено талант, но не е. Всичко е работа зад завесата.

Имаш ли свободата да изсвириш произведението както го чувстваш, или си пъхнат в рамката “това се свири така”, както често се получава в България?
Всеки композитор твори по различен начин и музикантите трябва да знаят как да изсвирят дадено произведение. Интерпретацията на солиста е важна, законите – също.

На 10-годишна възраст вече си приет в университета за музика в Лайпциг. Как успя да съвместиш ученето и свиренето?
Бях в нормално немско училище, когато отидох на изпита, всички бяха възторгнати и завърших с 1.0, което при нас е пълна шестица. Един път в седмицата отивах на урок в Лайпциг – близо е, само на 80км. Освобождаваха ме от последните часове, после наваксвах.

Какво е усещането – да излезеш пред 5000 души публика когато си само на осем години?
Когато бях на осем, не мислех колко хора ме слушат. Исках само да си свърша концерта хубаво, както си го бях научил. Да свиря с оркестър беше много голяма работа, за първи път го правех и ме впечатли повече от многобройната публика. Колкото по-голям ставам, толкова повече обмислям нещата. Вече искам да покажа на публиката максимално какво мога. А дали тя е многобройна, няма значение. И пред 15 души, и пред 5000 трябва да свириш по един и същи начин.

Вече сериозно си свързан и с киното. Как се насочи към кастинга за филма Wunderkinder (2010), в който си избран за главната роля?
Преди четири години играх малкия Моцарт в мюзикъла Моцарт от Силвестер Леви. Гледала ме е съпругата на Маркус Розенмюлер, режисьора на Wunderkinder. Казала, че познава дете, което може и да играе, и да свири. Така ме поканиха да се явя на кастинга.

Но освен това записа всичките пиеси за цигулка към саундтрака.
При кастинга идеята е била децата просто да могат да свирят на инструмент, за да имитират добре. Трите главни роли се играят от инструменталисти, с изпълнения на живо. Но като разбраха колко добре мога да свиря, ми предложиха аз да запиша саундтрака. Изпълнявам ролята на малък цигулар. За следващия филм (2011), една американо-израелска продукция за създаването на Израелската филхармония ме беше препоръчала Каролин Витман, мой професор от университета. Там ме взеха веднага, директно след разговор, вече ме бяха виждали и чували.

Смисълът от това да се свири на стар инструмент? Чували сме от музиканти фразата – има много хубави нови инструменти, но старият носи дух и атмосфера.
Започнах с няколко ученически цигулки, но аз не ги харесах. Гледах да звучи хубаво, но и да бъде достатъчно силна за концертни зали. Тогава стигнах до моята Лоренцо Каркаси (1749) – инструмент, направен от този знаменит флорентински майстор, предостави ми го фондация фондация Алберт Екщайн в Улм.

По пътеката пиано, китара, ударни си стигнал до цигулката. Сам ли избра инструмента, като се има предвид, че и двамата ти родители са цигулари?
Естествено има значение и е любопитно за едно петгодишно дете какво правят родителите му. Опитах много неща, но стигнах до цигулката, когато засвирих, започна да ми харесва, и това беше началото.

Имаш вече и дебютен албум Elin Kolev с много разнообразен репертоар.
Направих го за едно лято – над репертоара работих два месеца, а записите траяха четири дни. Разпространява се в цялата Европейска общност и в Япония. Исках да покажа различен репертоар от музиката, която свиря. Получих съвет, че за дебютен албум е добре да се правят малки произведения с разнообразен характер, а следващите албуми да са с концерти и големи оркестри. Послушах го.

Чие поздравление след концерт те радва най-много?
Всяко, което идва от сърце.

Елин Колев свири с Оркестъра на Класик ФМ радио с диригент Григор Паликаров