Многото животи на режисьора: Жан-Жак Ано

Седем години в Тибет, Любовникът и Името на розата са ударната ни подсказка за кого става дума. Легендарният режисьор Жан-Жак Ано е почетен председател на журито на тазгодишното издание на CineLibri, а автобиографичната му книга Един живот за киното ще бъде представена премиерно в България на 24 октомври в Люмиер. Който чете книги, живее много животи, сме чували да казват ентусиастите на тема четене (ТАКА Е!), но колко ли живота живее човекът, създаващ филми? Единият живот на Жан-Жак Ано е посветен на киното. Киното обаче му е предоставило десетки други.  

Когато бях на три и половина. Баща ми, който работеше за френските железници, ме взе със себе си на прожекцията на Битка за релси: филм, разказващ за славата на железничарите, заснет от великия по онова време френски режисьор Рене Клеман. Впечатли ме ужасно. Преди няколко месеца го изгледах отново. Прекрасен филм. Трябва да призная, че не е загубил нищо от силата си. Четири години по-късно, след като усилено бях разсъждавал с малката си детска главица, заявих пред родителите си, че имам намерението да стана кинорежисьор.

Филмите, отначало запазени за големите киносалони, а след 50-те години завладели и телевизионните екрани, оформят начина, по който гледаме на живота. Позволяват ни да се идентифицираме с други хора, поканени сме да споделяме тяхното щастие, страховете им, заплахите и тревогите. Аудио-визуалната измислица ни дава възможността да надникнем в главите и сърцата на останалите, позволява ни да намерим своето място в човечеството и света. Аудио-визуалното е без съмнение основа на всяко знание, особено в нашето съвремие. Познанието, знанието, "сапиенсът", както биха казали древните, е инструмент да се опознаем, да разберем и обикнем различието у другите. За огромно съжаление обаче невежеството, безразсъдството и безхаберието са по-лесната терапия, която мързеливците предпочитат.

Пътешествието позволява да погледнеш на собствената си страна, на своето семейство, а и на самия себе си от съвсем друг ъгъл. Животът ми е бил многопластов. Трипластов, 20-пластов, 100-пластов, ако щете, ако броим всички страни, които съм посетил или в които съм пребивавал. Изповядвал съм, споделял съм и съм обичал страстно начини на живот, напълно противоположни на всичко, което са ме учили. Както при всеки режисьор, животът ми "напоява" личния ми опит, а той съответно – филмите ми. До най-малкия детайл. Французин съм, роден съм такъв, но не съм прекарал живота си на десния бряг на Сена. Убеден съм, че именно това е причината филмите ми да са докоснали най-различни хора от най-различни кътчета на света.

Започнах да снимам късометражни филми на 11. Постъпих в киноучилище на 18. Първият фиш с режисьорска заплата получих на 19. Никога не съм правил друго, освен да снимам. И така вече близо 60 години, без прекъсване. Опитът ми на режисьор е дълбоко вкоренен в личния ми живот.

Няма друг начин.

За идеи разчитам единствено на себе си. Прекрасните сътрудници, с които съм се обградил още от първите години в професията, включително съпругата ми, ми помагат, подтикват, надяват се и изискват от мен да бъда себе си. С всичките ми несъвършенства, недостатъци, с цялата ми "визия", както обичат да казват в по-претенциозните киноревюта.

Като боксьор съм. Когато се кача на ринга, се озовавам лице в лице с конкурентите си, преливащи от жизненост и талант, а понякога и от омраза. Трябва да се бия като дебютант и да приема факта, че някой ден може и да бъда нокаутиран.

Светът се променя, киното се променя, вкусовете се променят, аз самият се променям. Единственият проблем, пред който съм изправен в този момент, е здравната криза. Киносалоните затварят, снимките се отлагат, срещите стават зад маски, а кастингите – с видеоконферентни връзки. Аз обаче продължавам да се вълнувам от предстоящите кино и телевизионни приключения, а предложения не липсват. Получавам изненадващо количество такива от Щатите, Китай и останалия свят. Дано не прозвучи нескромно.

Заклет песимист, следователно – щастлив човек. Когато ме застигне, нещастие, не се учудвам. Когато не ме застигне, съм щастлив и доволен. Как се познава добрата история? Ако разказвате историята на маса и всички ви слушат, а ястията изстиват – значи историята си заслужава. Ако пък я четете – припряността, с която отгръщате страниците и нежеланието да заспите, преди да научите края, показват, че е добра. Толкова е просто, толкова очевидно и същевременно – толкова рядко.

Как се познава добрата история?

Ако разказвате историята на маса и всички ви слушат, а ястията изстиват – значи историята си заслужава. Ако пък я четете – припряността, с която отгръщате страниците и нежеланието да заспите, преди да научите края, показват, че е добра. Толкова е просто, толкова очевидно и същевременно – толкова рядко