Дали това е добро решение, е спорно. Докато гледаме как Шумър виси от тавана в костюм на Спайдърмен, а Хол старателно опипва Джейсън Момоа, можем по-скоро да отсъдим, че поредицата от неловки шеги е резултат от опита една дългогодишна филмова традиция да бъде модернизирана и преобразувана в зрелище за широката публика.

Тази тенденция се наблюдава в почти всички аспекти на награждаването. Причината е проста. След миналогодишните ниски рейтинги и липсата на интерес от страна на зрителите фокусът е изместен към онлайн потребителите. Неслучайно някои от най-успешните заглавия, номинирани за престижния приз, са продукт на стрийминг платформи. Силата на кучето, който съвсем заслужено се пребори за награда за най-добра режисура, е продукция на Netflix, а победителят за най-добър филм CODA се разпространява в Apple TV+ след премиерата си на филмовия фестивал Sundance. Във финалната селекция присъства и още един филм на Netflix – Не поглеждай нагоре.

Дали ставаме свидетели на постепенната кончина на киното, каквото го познаваме? Колкото и стабилни да са основите на филмовите традиции, е естествено дори те да се поддават на постепенното пренасяне към дигиталното пространство. Въпреки това не можем да не признаем, че изисканата осанка на Холивуд донякъде губи блясъка си, а тържествеността на церемонията е заменена от стремеж да се спечели вниманието на по-младата публика.

Наблюдава се интересен дисбаланс между номинираните и победителите. Заради 12-те си номинации Силата на кучето бе най-очевидният потенциален носител на наградата за най-добър филм, но изненадващо се сдоби само с една статуетка. За сметка на това CODA спечели и в трите категории, в които бе селектиран. Един от най-запомнящите акценти е триумфът на Трой Котсур, който се превърна в първия актьор със слухови увреждания с награда за най-добра поддържаща мъжка роля. Вълнуващата му реч бе придружена от безшумни аплодисменти от страна на гостите, а събитието несъмнено ще остане в историята като важна стъпка към приемането на групи, досега останали пренебрегнати в света на киното.

Историческите събития не спират дотук. Джейн Кемпиън стана първата жена, номинирана за най-добър режисьор два пъти. През 1994 нейният филм Пианото се конкурира със Списъкът на Шиндлер на Стивън Спилбърг. Тогава Спилбърг отвоюва статуетката, но за сметка на това тази година новата му адаптация на Уестсайдска история беше засенчена от Силата на кучето. Мюзикълът остана с един Оскар за най-добра актриса в поддържаща роля, който отиде при Ариана Дебоуз.

За брилянтното си превъплъщение в Ричард Уилямс, амбициозния баща на тенис звездите Серина и Винъс Уилямс, Уил Смит бе възнаграден с Оскар за най-добър актьор в главна роля. Победата му се оказа помрачена от възникнал по-рано по време на церемонията конфликт между него и Крис Рок. Провокиран от неуместна шега на комика по адрес на съпругата на Смит, актьорът излезе на сцената и му отправи мощен удар в лицето. Ситуацията озадачи зрителите и ги постави в повсеместна почуда дали случилото се е част от сценария, дали е шега, или е наистина сериозно. Последното се оказва истина, потвърдено от прочувствената реч на Уил Смит, който със сълзи на очите се извини на Академията и направи паралел между себе си и самия Ричард в качеството на защитник на по-слабите.

Въпреки спорния характер на реакцията на Смит неговото постижение е напълно оправдано. Емоционалният и задълбочен образ, който изгражда в Методът Уилямс (King Richard), оставя силно впечатление дълго след края на филма и демонстрира истинския обхват на актьорския му талант.

Епичната научна фантастика на Дени Вилньов Дюн се сдоби с най-много  отличия, макар и в нито една от ключовите категории. Въпреки това той доминира на цели шест писти: награда за най-добър дизайн, най-добри визуални ефекти, най-добра кинематография, най-добър монтаж, най-добър звук и най-добра музика. Изненадани сме, че Трагедията на Макбет (The Tragedy of Macbeth) не го изпревари в категорията за кинематография. Стилизираните му черно-бели кадри, характеризиращи се с препратки към класиката на Бергман Седмият печат, са истинска радост на окото, а играта на контрасти и почти абстрактните визуализации са пример за изключително успешен кино експеримент. Не можем да не признаем обаче, че и Дюн не остава по-назад с епичните си пейзажи и изумителния дизайн на интериора.

Японският Карай колата ми (Drive My Car) се отличи сред чуждоезичните ленти, засенчвайки Най-лошата личност на света (The Worst Person in the World). Макар че филмът на Рюсуке Хамагучи бе очакваният победител, не можем да скрием, че тричасовата му продължителност, наситена с интроспективни диалози и дълги пасажни сцени през предното стъкло на пътуваща кола, отстъпва на фона на несгодите на модерната героиня във френско-скандинавската копродукция на Хоаким Триер. Въпреки недостатъците си Най-лошата личност на света е важен филм за свободата да бъдеш себе си, без да си зависим от любовта, бъдещите си планове и чуждите очаквания. Неговото послание ни вдъхва увереност, че не е нужно да знаеш какво искаш от себе си и от живота като цяло, за да си щастлив, и отнема от тежестта на значението на професионалните и личните успехи.

Най-добра актриса в главна роля стана Джесика Чaстейн за превъплъщението си в създателката на телеевангелистката програма The PLT Club Тамара Фей в Очите на Тами Фей (The Eyes of Tammy Faye). Черно-бялото любовно писмо до Белфаст на Кенет Брана бе отличено в категорията за най-добър оригинален сценарий. За адаптация пък отново спечели CODA с третия си Оскар за вечерта.

Можем да заключим, че тази година церемонията не остана без разочарования, но някои от филмовите фаворити както на публиката, така и на критиците все пак се сдобиха с награди.

Все пак продължаваме да се питаме дали киното перманентно е сменило посоката си. Смеем да предположим, че дигитализацията на седмото изкуство тепърва започва. В рамките на двугодишната пандемична обстановка зрителите привикнаха към едно по-различно изживяване. Гледането на филми се пренесе на малкия екран – на лаптопа, на телевизора вкъщи, дори на таблета или телефона. От една страна изглежда сякаш това заплашва постепенно да измести киното от салоните.

След като видяхме пълните зали по време на прожекциите на Карай колата ми, обаче не сме сигурни, че това въобще е вярно. Истински влюбените във филмовото изкуство винаги ще откриват дом сред кадифените седалки, тежките плюшени завеси и пред зейналия широк екран. В обширните кинозали има място както за новото, така и за старото.