Така става с първото българско издание на Музика за хамелеони през 1981, когато пет от дванайсетте разказа и есета са извадени от сборника – защото включвали еднакво скандални тогава политически убеждения и признания за хомосексуалността на автора. Сега Колибри ги връщат на мястото им в ново издание – първо от поредица с големите класики на Капоти. Заглавието на книгата идва от жена, която пуска музика на своите хамелеони и гледа как се променя цветът им – добра подготовка за многото лица на самия писател в тази колекция, наречена от The Atlantic "по-богато изживяване" и от Хладнокръвно, и от Закуска в Тифани, "заради стряскащата й честност". Капоти си спомня за Депресията в САЩ, пие шампанско с Мерилин Монро, показва се като забавен провокатор. И любопитства към престъпления – взима например интервю от Боби Босолей, член на семейството на Чарлс Менсън, малко след като влиза в затвора за убийство. Наскоро случаят беше поизтупан от прахта, след като се чу, че има шанс Босолей да бъде пуснат на свобода след 50 години зад решетките. Надолу четете откъс от разговора му с Капоти през 1973.
Място на действието: килия в строго охранявано крило на затвора "Сан Куентин" в Калифорния. Мебелирана е само с единично легло, поради което постоянният й обитател Робърт Босолей и неговият посетител ТК са принудени да седят на него в доста неудобни пози.
ТК: Смяташ за добро убийството на невинни хора?
РБ: Кой е казал, че са невинни?
ТК: По-късно ще се върнем на това. Но сега ми кажи: какво е твоето лично усещане за морал? Как правиш разлика между добро и зло?
РБ: Добро и зло? Всичко е добро. Щом се случва, трябва да е добро. Иначе нямаше да се случи. Така тече животът. Върви. И аз вървя с него. Не го поставям под въпрос.
ТК: С други думи, не поставяш под въпрос акта на убийството. Смяташ го за "добро", понеже "се случва". Смяташ го за оправдано.
РБ: Аз си имам своя правда. Живея по мой си закон. Не уважавам законите на това общество. Понеже обществото самo не ги уважава. Аз си създавам мои закони и живея според тях. Имам моя представа за справедливост.
ТК: И каква е тя?
РБ: Каквото повикало, такова се обадило. Каквото си надробил, това ще сърбаш. Така върви животът и аз вървя с него.
ТК: Това не ми звучи особено логично. А според мен не си глупав човек. Дай пак да опитаме. Според тебе няма нищо лошо в това, че Чарли Менсън е изпратил Текс Уотсън и момичетата в онази къща да убият напълно непознати невинни хора…
РБ: Питах те: "Кой е казал, че са невинни?". Продавали са дрога и са лъжели хората. Шарън Тейт и цялата шайка. Прибирали деца на булевард "Стрип", водели ги вкъщи и ги биели. Снимали ги на филми. Питай ченгетата; те са намерили филмите. Макар че кое ли ченге ще ти каже истината.
ТК: Истината е, че семейство Ло Бианко, Шарън Тейт и техните приятели са били убити, за да бъдеш защитен ти. Тяхната смърт е пряко свързана с убийството на Гари Хинман.
РБ: Надушвам. Надушвам накъде биеш.
ТК: Тяхното убийство имитира убийството на Гари Хинман – за да се докаже, че не е възможно ти да си го убил. И така да те измъкнат от затвора.
РБ: Да ме измъкнат от затвора. (Кима, усмихва се, въздиша – поласкан.) Хората вярваха само на медиите. Медиите ги програмираха да вярват, че всичко е станало, понеже сме искали да почнем расова война. Че лошите негри са взели да избиват добрите бели хорица. Само че беше както ти каза. Медиите ни наричаха "семейство". И това беше единственото вярно нещо. Ако член на нашето семейство попаднеше в опасност, не го изоставяхме. Тъкмо заради любовта към един брат – брат, който лежеше в затвора, накиснат за убийство, умряха тия хора.
ТК: И ти не съжаляваш за това?
РБ: Не. Щом братята и сестрите ми са го направили, значи е добро. Всичко в живота е добро. Всичко тече. Всичко е добро. Всичко е музика.
ТК: Ами ако, докато беше при смъртниците, животът те беше повлякъл към газовата камера да нюхаш праскови, пак ли щеше да сложиш печат на одобрение?
РБ: Ако беше станало така. Всичко, което се случва, е добро.
ТК: Война. Гладуващи деца. Болка. Жестокост. Слепота. Затвори. Отчаяние. Безразличие. Всичко е добро?
РБ: Какво ме гледаш така?
ТК: Нищо. Забелязах как се променя лицето ти. За миг, ако съвсем леко се смени ъгълът, заприличваш на хлапак, самата невинност, чаровник. А след това… като нищо може да се сториш на човек Луцифер от Четиресет и втора улица. Гледал ли си "Трябва да падне нощ", стар филм с Робърт Монтгомъри? Не? Разказва се за един дяволит и чаровен момък с невинна физиономия, който пътува из английската провинция и влиза под кожата на стари дами, а после им реже главите и ги разнася със себе си в кожени кутии за шапки.
РБ: И какво общо има това с мен?
ТК: Мислех си… Ако му направят римейк, ти ще си много добър в тази роля.
РБ: Искаш да ми кажеш, че съм психопат ли? Не съм откачен. Ако трябва да използвам насилие, ще го направя, но не вярвам в убийството.
ТК: Явно съм оглушал. Поправи ме, ако бъркам, но не каза ли току-що, че независимо какво зверство извърши един човек срещу друг, то е добро, всичко е добро?
РБ: (мълчание).
ТК: Кажи ми, Боби, как виждаш себе си?
РБ: Като осъден. ТК: Освен това?
РБ: Като мъж. Бял мъж. И всичко, което белият мъж въплъщава…
ТК: Вярно, един от надзирателите ми каза, че си водач на Арийското братство.
РБ (враждебно): Ти пък какво знаеш за Арийското братство?
ТК: То е нещо като фашистко братство от бели мъже. Тръгнало е от Калифорния и е плъзнало във всички американски затвори. Ръководството на затворите го смята за опасна и размирна секта.
РБ: Човек трябва да се брани. Ние сме малцинство. Представа нямаш колко е тежко. Много повече се страхуваме един от друг, отколкото от полицейските свине. Трябва да си винаги нащрек, ако не искаш да ти забият нож в гърба. Черните и мексиканците си имат свои банди. Индианците и те. Всъщност може би трябва да кажа "кореняците американци", така си викат червенокожите – ама че майтап! А чернилките много си падат по крехки бели момчета. Обичат да ръгат големите си черни чепове в стегнати бели задници.
ТК: Мислил ли си какво ще правиш, ако те пуснат условно?
РБ: На тоя тунел не му виждам края. Чарли никога няма да го пуснат.
ТК: Дано да си прав, и аз така мисля. Но има голяма вероятност ти да излезеш някой ден. Може би по-скоро, отколкото предполагаш. И тогава какво?
РБ (подръпва струните на китарата): Искам да запиша няколко парчета. Да ги чуя по радиото.
ТК: Това беше мечтата на Пери Смит. И на Чарлс Менсън. Може пък вие всичките да имате и друго общо освен татуировките.
РБ: Да си остане между нас, ама Чарли няма кой знае какъв талант. (Подрънква акорди.) Сдобих се с първата си китара, когато бях на единайсет години; намерих я на тавана на баба ми, сам се научих да свиря и оттогава съм луд по музиката.
ТК: Чуй ме, Боби. Внимавай какво ще отговориш. Да речем, че като излезеш оттук, някой – Чарли например – дойде и поиска от теб да извършиш нещо жестоко, да убиеш човек, ще го направиш ли?
РБ (след като запалва поредната цигара и я изпушва до половината): Възможно е. Зависи. Всъщност не исках да… да… нараня Гари Хинман. Но се случи първо едно, след това друго. А после взе че стана така.
ТК: И всичко е било добро.
РБ: Всичко беше добро.