Харуки Мураками е златният посланик на Япония – независимо че е повлиян повече от попкултурата, отколкото от японските литературни кодове. Книгите му са събития за Америка и Европа, продават се в милионни тиражи и печелят награди, а всяка следваща затвърждава статуса му на един от най-уважаваните, но и най-обичани писатели постмодернисти. Освен това е страстен преводач (на големи американски автори като Чандлър и Фицджералд) и маниак на тема джаз – преди време дори държи джаз клуб в Шибоя, а в историите му музиката винаги е важен герой.
Откъс от разказа Влюбеният Самса:
…Самса се измъкна изпод завивката, стана, завърза колана на халата, нахлузи тъмносините чехли, взе черния бастун и държейки се с една ръка за парапета, заслиза бавно по стълбата. Беше далеч по-лесно, отколкото първия път. И все пак опасността да падне си оставаше. Не биваше да се разсейва. Така че той слизаше внимателно стъпало по стъпало, а звънецът продължаваше да звъни настойчиво и гръмко. Явно онзи, който го натискаше, беше нетърпелив и същевременно упорит човек.
Вече долу, Самса стисна бастуна в лявата си ръка и приближи входната врата. Завъртя надясно топката й, дръпна и вратата се отвори навътре.
Пред входа стоеше една малка жена. Много малка жена. Беше истинско чудо, че е успяла да достигне звънеца. Но когато се вгледа по-внимателно, разбра, че изобщо не е малка, а гърбът й е изкривен и тя е приведена силно напред, поради което изглеждаше малка. Иначе тялото й си беше с нормална големина. Бе прибрала с ластик косата си назад, за да не й пада на челото. Косата й бе тъмнокестенява и много гъста. Носеше поовехтяло сако от туид, широка и дълга до под глезените пола и омотан около врата памучен шал на райета. Нямаше шапка. Обувките й бяха от онези високите с преплитащи се на кръст връзки. Трябва да беше на двайсет и две-три години. Момичешкото у нея все още не си бе отишло. Имаше големи очи, малък нос и извити на една страна като лунен сърп устни. Черните й вежди оформяха две прави линии през челото и я правеха да изглежда някак мнителна.
– Това домът на семейство Самса ли е? – попита жената, като извъртя врат и погледна от долу нагоре, след което изви тялото си така, както се гъне земята при силно земетресение.
Най-напред Самса се поколеба, но после отвърна утвърдително. След като той беше Грегор Самса, и домът би трябвало да е на семейство Самса. Във всеки случай такъв отговор едва ли би навредил.
Само че жената, изглежда, не остана съвсем доволна, защото се намръщи леко. Вероятно долови известно колебание в гласа му.
– Значи, това наистина е домът на семейство Самса, така ли? – изрече рязко тя с тон на опитен портиер, подлагащ на строг разпит опърпан посетител.
– Аз съм Грегор Самса – изрече той възможно най-спокойно, защото поне в това бе напълно сигурен.
– Надявам се да е така – каза жената и вдигна с известно усилие една голяма черна платнена чанта, оставена до краката й.
Очевидно използвана години наред и сменила много притежатели, чантата бе протъркана на места.
– Да огледаме тогава – заяви тя и влезе, без да чака отговор.
Самса затвори вратата след нея. Жената спря и го огледа от горе до долу. Изглежда, видът му – халат и чехли, й се стори подозрителен.
– Май ви събудих – каза хладно тя.
– Не, няма проблем – увери я Самса.
Мрачното й изражение му подсказа, че облеклото му е явно неподходящо за случая.
– Трябва да се извиня за този си вид – продължи Самса. – Има причини…
Жената не обърна внимание на думите му, а процеди през стиснатите си устни:
– Е, и?
– Е, и? – повтори като ехо той.
– Е, и къде е ключалката, която създава проблеми?
– Ключалката ли?
– Счупената ключалка – поясни тя с раздразнение, което от самото начало не се опитваше да прикрие. – Обадили сте се да дойдем да я поправим.
– Ааа, счупената ключалка.
Самса се разрови трескаво в ума си. Но щом се концентрира върху едно конкретно нещо, черният стълб от комари се вдигна отново.
– Не съм чувал нищо определено за ключалка. Допускам, че може да е на някоя от вратите на втория етаж.
Жената направи сърдита гримаса, изви врат, вдигна очи към него.
– Допускате? – каза тя с още по-леден тон и косъмчетата на едната є вежда щръкнаха. – На някоя от вратите?
Самса усети, че се изчервява. Абсолютното неведение относно счупената ключалка го накара да се почувства ужасно посрамен. Окашля се, но думите не дойдоха.
– Господин Самса, родителите ви вкъщи ли са? Мисля, че е по-добре да говоря лично с тях.
– Няма ги. Навън са по работа.
– По работа? – изуми се тя. – По каква работа в разгара на всичко това?
– Нямам представа, но когато тази сутрин станах, вкъщи нямаше никой – поясни Самса.
– Мили боже! – възкликна младата жена и въздъхна дълбоко. – Обадихме им се предварително, че рано днес ще дойде човек да оправи ключалката.
– Много съжалявам.
Свила устни, жената постоя известно време така, след което отпусна бавно едната си повдигната вежда, погледна черния бастун в лявата му ръка и попита:
– Зле сте с краката ли, господин Грегор?
– Да, малко – отвърна уклончиво той.
Жената отново изви внезапно прегънатото си на две тяло. Самса нямаше понятие какво означава това и каква бе целта му. Но все пак не можа да не изпита благоразположение към тази сложна последователност от движения.
– Е, каквото, такова – изрече примирено тя. – Нека поне погледна онези там врати на втория етаж. Минах през моста и извървях целия път през града, за да стигна дотук. И то в тоя ужас навън. Направо си рискувах живота. Не върви да кажа: "А, така ли? Няма никой. Е, тръгвам си тогава". И наистина щях да си тръгна, без да съм направила нищичко. Права съм, нали?
В тоя ужас навън? Самса не схвана за какво говори тя. За какъв ужас ставаше дума? Но въпреки това не я попита. Реши да не излага още повече невежеството си на показ…
