На 200 километра и 12 000 години оттук

Пред скалните рисунки в Магурата коленете ми започват да треперят. Гледам наоколо, нагоре, в гънките на пещерата – навсякъде има скрити знаци, които шепнат, приканват, дърпат към себе си.

Още с изговарянето на името се ориентираме към мястото, където ни чакат древните рисунки – Магура значи "хълм" на румънски и пещерата логично е в дълбините на горния ляв ъгъл на картата. Организираме пътуването нататък спонтанно ден по-рано, забързани от мисълта, че ако сега не видим рисунките, може би никога няма да можем. Дълго време те са били недостъпни за посещения и всеки момент може отново да изгасят лампите пред тях, защото светлината и присъствието ни застрашават крехките символи.

Дори по влажните стълби е трудно да си гледаш в краката. Залата на входа е огромна – слизаш дълго, докато стигнеш дъното й. Всички сме били в пещери, но има нещо, което изненадва и забавя дъха, когато по кожата ти полепнат влажните ниски градуси (около нулата до десетина) и усетиш планината над главата си и прехвърчащите отгоре прилепи – Магурата е техен дом, в който сме само гости, както ни напомнят с бърборещия си полет. И Боян Петров често чувал това, когато всяка пролет идвал да брои прилепите по свой метод. Тази година никой не знае колко са.

Усещането за любопитство към мрака и тайните му се появява бързо, затова излизаме да изчакаме екскурзовода. След час обратно в пещерата тя декламира с глас като от новините за древните й обитатели – праисторически хора, скални мечки и хиени; за човешките жертвоприношения по римско време и за оставените артефакти (пръснати обаче в музеи, а не тук). Преминаваме през всякакви места в една от най-дългите и най-големи пещери у нас – някои зали са чудно красиви, други запомняш просто като хлъзгави. И тогава, провирайки се през тесен проход, се озоваваме в залата с рисунките.

Не можеш да ги обхванеш с поглед. По стените и тавана над теб танцуват хора, ловуват, вият се неясни символи, животни бягат от стрелите. Преди около 12 хиляди години за пръв път някой е пропълзял до това топло и сухо пространство и е започнал да рисува, а днес ние сме се качили в колата и сме пътували дълго единствено за да застанем с лице пред тези знаци. Усещането за връзка е силно, няма как да не е. Пред сцените с бременност, пред слънцата и тичащите кучета времето се забавя – и това около теб, но и всичките хиляди години, които внезапно са ясни и видими по стените наоколо. Фигурите са доста примитивни в сравнение с детайлното и цветно изкуство, открито на други места от този период и, докато другаде вече са рисували с пигмент, тук са използвали това, което и днес е изобилно в пещерата – тор от прилепи. Има го чувството, че някой е бързал, не е имал време да се занимава с подробности, защото нуждата да изразява и омагьосва е била по-важна в този момент. Разбираш и дишаш с това.

Преживяване като това остава в теб и не спира да действа, да се движи и променя в главата ти. Няколко дни по-късно изумлението още е там, но има и друго. Историята на Магурата е история на дълго нехайство, което продължава и днес. Пещерата е отворена през социализма, когато изправените фалоси на мъжките фигури внезапно стават остра игла в окото на държавата, която ръчно ги издрасква и премахва на много места. През 90-те няколкото години объркване чия е пещерата стигат, за да влязат вътре хора и да запалят жиците на старото осветление (за да вземат и продадат медта в тях), а саждите от техните огньове и сега се виждат по белия варовик на стените. И те, и посетителите по-късно (а вероятно и днешните) вандализират рисунките, като драскат върху тях имена и инициали с ключовете на паркираната горе кола или случаен камък. В момента, казват ни, всичко е под контрол, но дали е така, когато всеки може да влезе вътре без никакъв надзор?

Тези остри мисли също драскат върху преживяването в Магурата, не можеш да затвориш очите си пред тях. Което обаче не значи, че рисунките не оживяват, щом ги видиш – дайте им дом в себе си, преди да ги заключат.