WhATA са Анета, Жана, Николай и Христо. Четирима приятели и състуденти, които преди седем години в един влак от Будапеща за Виена решават да си направят блог. "Често пътуваме заедно извън страната – с кола, влак, самолет. Така, затворени на тясно, ни хрумват всякакви идеи", смее се Христо, докато компанията се събира около високата бар-мaса в Lavanda (не сме тук случайно – това е ресторантът на 2012 според техните награди, но за това по-късно). "Нарекохме се Who Are They Association или WhATA, защото тогава никой не ни знаеше. Сега вече ни се струва претенциозно и на визитките си оставихме просто едно ?А", изпреварва въпроса ни Анета и отстъпва най-шарения стол на малкия Санди – синът на Жана, който днес е петият елемент в групата.
Претенция в текстовете на WhATA обаче няма. Има единствено желание да се говори за архитектура. Без патос и с прости думи. Така че хората да разберат защо новите дрехи на Женския пазар не са му съвсем по мярка и защо е абсурдно от фасадата на една сграда от царска България да се подава "евтин деведесетарски гранитогрес". А после тези хора да поискат и промяна – за хубаво. "Бяхме започнали да си мислим, че масовият вкус не може да бъде променен", откровена е Жана. Но гражданските протести и фактът, че "хората си спасиха паветата на Иван Асен" им връщат надеждата.
Четиримата се събират в университета по архитектура, строителство и геодезия, но пътят им дотам е различен. Жана става архитект заради семейната традиция и остава такъв, защото проектирането на една сграда я учи на много. "Ако трябва да направиш театър, изчиташ всичко за него, същото е и с болниците, училищата", обяснява тя, а ние инстинктивно поглеждаме към следващото поколение в рода й, което сега не откъсва очи от комикса си. Анета избира архитектурата, защото иска да остави нещо след себе си. За Христо това е детска мечта – през 80-те е запленен от гигантската строителна площадка, изникнала до тях в родния му Благоевград. А Николай от малък разлиства списанията Наш дом, за които родителите му са абонирани. Всъщност той е единственият от карето, който вече не проектира сгради. "Но съветите му са безценни. Винаги успява да ни предложи различната гледна точка", казва Жана.
Сега групата работи не толкова върху чертежите, колкото върху годишните си номинации. Класацията на WhATA за най-доброто и най-лошото в българската архитектура е изцяло виртуално събитие с реална тежест на вече цели пет години (гласуването тече в момента на whata.org). "Приятели непрекъснато ни питат кога най-после ще си направим истинска церемония с истински награди. Но на нас ни харесва да сме субективни и необвързани," обяснява Анета. "А и нямаше как да поканим Daft Punk да връчат награда, както стана миналата година", допълва Николай. Да, тяхната церемонията може да си позволи всичко, защото е в картинки – нещо като комиска, който Санди току-що е прочел, но, обзалагаме се, сто пъти по-забавна.
"Ласкаем се, когато хора от гилдията ни се сърдят, защото не сме ги включили в някоя от номинациите си – шегува се Христо. – Странно е, че се опитваме да звучим хумористично и дори абсурдно, а ни взимат все по-насеризно." Иска им се да вземат така насериозно и неуморното им напомняне, че България трябва да участва на Венецианското бианале за архитектура, което те не пропускат през последните години. "През 2014 куратор на биеналето беше холандецът Рем Кулхас. Преди много го уважавахме, после му бяхме теглили чертата, но сега ни спечели отново – защото свали архитектурата от пиедестала й и показа че тя е предимно стени, врати, прозорци и хора между тях", обяснява Николай. Разбираме защо харесват толкова Кулхас – подобно на него и те се опитват да сближат сградите с хората. And you know WhAT? Успяват!
WhATA са на whata.org, можете да гласуватe за наградите им до 20 януари
