Накъде отиваш, накъде: Радослав Саров

ОТ ЗЕНИТА ДО НИКОНА

В интереса ми към фотографията има пръст моят брат. Като дете Зенитът му определено ме привличаше. После той замина за Германия и го остави тук, та си пощраках. Някъде през 2007, като ми дойде идеята за сайта, вече го помолих да ми услужи с дигиталния си Nikon D70, който тогава беше чудо на чудесата. Не с особено желание, но ми го даде човекът и така започнах GoWhere – първоначално се казваше Извън града и пишех основно за планини. Да знаеш само как изглеждаше първата версия! Идеята беше новаторска по онова време, а днес има колкото искаш такива сайтове и все повече се чудя какво да правя с моя, така че да има стойност. Хората сега предпочитат видеа, понеже лесно се разсейват, а моето нещо е да пиша по-практично инфо, с подробности откъде да минеш и кой завой да не пропуснеш по пътя си нанякъде и разчитам на снимките да доразкажат онова, което не съм описал с думи.

В НАЧАЛОТО БЕ ДИВОТО ПРАСЕ

Баща ми е от село Стамболово, където живея и аз от 2016 насам. На 50км от София е. Като дете бяхме там всеки уикенд и задължително се правеше разходка в гората, която тогава беше красива, а днес ме боли, че почти не съществува. Имам много хубави спомени как с нашите ремонтираме старите чешми и правим нови; как спим в гората и има диви прасета. Мисля, че оттам идват сегашните ми търсения и желанието да снимам основно диви места. Баща ми е геолог-картировач и повечето му кариера мина в Родопите, а накрая и майка ми работеше с него, така че за немалко интересни места, където съм бил, са ме светнали те. Започнах да пиша за това, понеже приятели все ме питаха къде да ходят, а пък и обичам да снимам, да споделям и да се концентрирам задълго в нещо на компютъра. Не изкарвам пари от сайта, а го действам на пълен работен ден, така че от време на време съм навивал някой да ми помага с някоя и друга снимка или текст, но основно разчитам на себе си. За да го поддържам, се научих да кодя по трудния начин – с проба-грешка. Иначе завърших Търговия, но не ми стана професия – работата в офис и йерархията там ме объркват.

БОРБАТА В МЕН Е БЕЗМИЛОСТНО ЖЕСТОКА

Туристическите дестинации имат един цикъл на развитие: открива някой като мен непознато място, евентуално решава да го сподели, там отиват още малко хора, после малко повече, някой забелязва потока туристи и прави павилион, после втори, накрая хотел и по моите разбирания мястото вече е прецакано. През 2009 така бяхме тръгнали с една жигула да обикаляме страната без конкретен план и случайно попаднахме на приказен плаж на Бяла река – с пясък, чиста вода, риби. Община Ивайловград после се захвана да популяризира места от региона, включително това, и като заведох след години приятели там с обещанието за рай, не можах да повярвам що за тоалетна е станало. По тази причина често са ми казвали да не пиша за някое диво място и действително вътрешната ми борба е, че така допринасям за унищожението му. От друга страна обаче е смехотворно и егоистично да кажеш "това място е мое, вие не ходете, защото аз първи дойдох".

ВСЕ ПАК СИ ЗАМЪЛЧАХ ВЕДНЪЖ

Има едно място край Бобошево с голяма концентрация на църкви от късното Средновековие, което особено силно ме замисли по въпроса за споделянето. Бях там с идеята да го добавя в GoWhere, намерих една църква по-встрани, до която малко хора стигат, влязох и… не съм религиозен, образите от стенописите не правят връзка с някакви мои вярвания, но ме обля такова чувство, че изключих камерата и така и не описах мястото. Друга църква там пък извика в мен обратната реакция – от години се разрушава и бих искал повече хора да чуят за нея, да я видят, за да се ангажират лично с опазването ѝ. Обектите на сайта обаче вече са към 200 и за някои информацията е поостаряла, така че там е фокусът ми в момента – добавям карти, нови снимки, питам познати, които скоро са били или сам ходя до някои места наново, за да видя какво се е променило.

Някога правех нещата наопаки: отивам на непознато място и снимам, без да знам какво гледам. Ако е природа – добре, но ако е културен обект, като се прибера и почета за него, често се оказваше, че най-важното нещо изобщо не съм го видял. Значи или трябва да отида пак за снимки, или да претупам статията, което е глупаво. Затова обърнах системата. Ето сега от месеци чета за Рилския манастир, преди да пиша за него – всеки там се повърта в двора и отива за мекици, но малко знаят например за костницата. Въобще в интернет за всяко място циркулират едни и същи факти, взети от Уикипедия може би, и няма смисъл аз да съм поредният, който ще ги повтори. Затова предпочитам да се кача в колата, да дойда до Националната библиотека (където отивам и след малко), и да видя какво още мога да открия. Никога не оставам разочарован.

СЕЛОТО СРЕЩУ ГРАДА

От години планирам да пропиша и за градове, но за да стане по моя начин, ще падне адски много четене, за което още не намирам време. А и ето че само да стъпя в София и моментално се сдухвам. Не че не ми е интересно тук, но много лесно виждам дефекти, противоречия, грешки в кода на това място, в което съм израснал – неща, които не разбирам защо не могат да бъдат така, както си ги представям. Дразня се. И на село не е цъфнало и вързало – мога дълго да говоря за проблемите и там. Но откакто се изнесох, не съм боледувал, а преди бях болен всяка зима, и сега ясно виждам колко изнервени са хората в града. В Стамболово пък ми липсват социални контакти и култура и те ме дърпат обратно към София, добре че ми е близо. Същевременно на моменти отшелническото в мен се засилва – имам списък с обезлюдени селища и обмислям да се пренеса в някое такова. Може да се каже, че съм като герой на Казандзакис – и те така често се разкъсват между две противоположни идеи.

НЕ СЪМ САМ, РАНИЦАТА Е С МЕН

Обичам да пътешествам с компания, но ако отивам някъде, за да пиша за мястото, по-лесно ми е да съм сам – иначе трябва да напасна плановете си за снимки и наблюдение с желанията на всички. Пък и докато вървим, си говорим и така пропускам неща, в които иначе бих се загледал. Същевременно ми харесва емоцията от споделеността, да виждам едно място и през чуждите очи е обогатяващо. Една от най-четените ми статии – за маршрута Е4, който започва от Драгалевци, минава през Витоша, Верила, Рила, Пирин и стига до Алиботуш, е от мое самотно минаване по него. Не ме е страх да тръгвам сам на такъв път – като по-млад съм правил глупости, естествено, но иначе не си търся нарочно белята, не съм адреналинов ентусиаст. Много пъти съм се усещал неподготвен, но и обратното се е случвало – виждал съм какво носят други планинари в раницата си и често са доста по-големи минималисти от мен. В моя багаж изненадващо ценен се оказа изолирбандът – късоглед съм и когато в началото на Е4 си настъпих очилата, с него ги поправих. Следващите 12 дни изглеждах смешно, но това ме спаси.

Всеки път си обещавам да спра да нося статив в планината през зимата – като воденичен камък на врата ти е, а и колкото повече техника имам, толкова по-малко снимам. Всъщност преди много повече мръзнех, за да направя важния кадър. Идеята ми е, че едва ли не като се погърчиш – като излезеш от топлата хижа, походиш един час да намериш готина позиция за нощни снимки – ще имаш по-голямо удовлетворение. И то не толкова от споделянето, а от изживяването – инстаграм така или иначе е пълен с такива кадри, които нищо ново не носят на никого. Напоследък все по-малко се мъча. Осъзнах на колко много залези не успявам да се насладя, докато се опитвам да настроя апарата да ги снимам както трябва. В един момент, където и да вървях, в главата си композирах кадри. Сега съм различен, искам повече да изживявам и понякога дори не слагам камерата в раницата.