Накъде отиваш, накъде…

От табела до табела, от град на град, от връх до следващия, от континент на нов, от океан до сушата и обратно тези шестима човека изминаха важни километри през 2017 – отвъд собствените бариери до мечтаната точка върху глобуса. Заедно с тях затваряме годината с вярата, че пътят ни през 2018 продължава натам, накъдето сами пожелаем.

ТИХОМИР ТАШКОВ
Който хвърля въдица в Индийския океан, за да се събужда по водаОсем месеца няма търпение да стане ноември. Бил е на лодка и преди, но смееш ли да сравняваш Лимнос със Сейшелите? На 9 часа оттук градусите нощем са 27, на небето няма познато съзвездие, а водата се оттича в обратната посока, дърпана от Южния полюс. Това обаче са дребни детайли на фона на 50-килограмовите туни, които измъква от тюркоазеното сърце на Индийския океан, качен на 39-футов катамаран. "Риболовът ми е мания, още с дядо като малък хвърляхме въдиците, после започнах да ходя сам. Когато съм с приятели, от сутринта вече се притеснявам как някой ще ми зададе най-страшния въпрос: "Кога ще си тръгваме?". За десет дни сега не го чува нито веднъж. И е в рая – онова място, където не мислиш за нищо… освен може би за акулата, която профучава и ти схрусква улова само минута, след като си излязъл от водата. На лодката са десетима пълни непознати, които заминават с риболовен гид, 450кг океанско оборудване и по една раница на гърба към най-приказната дестинация пред въдицата, а и пред очите му. Пясъкът е "брашно тип 500", джунглата е нереално зелена, водата – невъзможно синя, а дните минават в ловене на баракуди, тромпети, маятико и други океанци, преяждане с частица от тях и кръстосване на острови, където най-сериозната заплаха за живота е падащият кокосов орех. Да се върнеш към "реалността" след всичко това "много боли", затова си носи една картичка в джоба: как пасаж скатове скачат над водата по залез, докато момчетата тихо хвърлят въдици. Ще я пази поне до март 2018, когато е решено – пак ще спи на палубата под звездите на Сейшелите.

БОЯН СИМЕОНОВ
Който отива чак до Виетнам, за да открие, че най-много обича да пътува самТой е човек, който трябва да отиде на всички възможни места. Затова запазва един билет до Виетнам, след като "Европа вече не е приключение, нали е само на един Wizz Air разстояние". Така с желанието да изчезне за половин месец и да стигне възможно най-далече, се озовава в Ханой с единствената компания на Керуак в раницата си. "Когато пътуваш с приятел, пътувате двама, но когато си сам, пътуваш с всички самотни пътешественици по трасето." Да попива историите на непознати хора и места, да обикаля и да се губи колкото иска, без да внимава за някой друг, се оказва ключът, който освобождава екстроверта в него, за да може да бърбори на воля с целия свят. Соловите изпълнения в паспорта му сочат още към Мароко и Канарските острови, но гвоздеят на картата спонтанно се оказва Виетнам, който успява да прекоси почти целия на зиг-заг с автобуси, вътрешен полет и мотор. Първо се насочва на север, после към плажовете на изток и обратно на юг, без никакви предварителни резервации. Всичко се случва в движение – като нощувката в хостел за 2 долара с включена закуска и безплатна бира, но за съдържанието на някои храни предпочита да не пита. "Ако някой не ми се върже на акъла за дадено място, избирам по-малко привлекателна дестинация" е стратегията, с която излита без съжаления, щом не открие компания. Така календарът му за 2018 е запълнен отсега: билетите за Израел и Йордания чакат на нощното му шкафче, а маршрутите до Танзания и Монголия вече са начертани в ума му.

ДИАНА ТРИФОНОВА
Която пътува по строг график, докато не се научава да забравя за часовникaНа бюрото сяда в девет, напуска го около седем, а днес бърза и за репетиции в осем. В разчертаното ѝ ежедневие по нищо не личи, че на път окончателно е скъсала с часовника. "Преди нямах възможност да пътувам много, затова правех опити да концентрирам часовете си: да посетя колкото се може повече забележителности, да опитам от всичко, да видя каквото мога. Откакто се опознах, предпочитам да не се насилвам, а да оставя времето да ме движи". Затова сега влиза в British Museum и, вместо три стегнати часа, остава вътре, докато ѝ е интересно, пък дори да е за сметка на десет други точки в списъка. През лятото на 2017 спира да отлага и най-после поема на дълго чакано, двуседмично пътешествие из Балканите: Албания, Черна гора, Хърватия и Сърбия. Времето ѝ там се движи като междуградския транспорт: без разписание. "Това е една наистина уникална система. Между спирките в Албания няма пространство, което можеш да наречеш гара. По-скоро има плац, понякога – разорана нива, където са паркирали съмнителни превозни средства. Вървиш между тях, всеки шофьор те ухажва да се качиш при него, а докато се усетиш, вече се возиш нанякъде". Кога ще пристигнеш не е ясно, нито пък колко време ще пътуваш, защото автобусите спират като таксита, а разстояние от час може да отнеме много повече. Важното обаче е, че "някак цялото нещо работи и винаги успявахме да стигнем". За да се върне тук след всичко това, за пръв път се качва в кола на стоп, а в нея прескача още две граници: сръбско-българската и тази на собствените си бариери. Така към 2018 вече гледа в общ план: на път и без точни графици.

ВИЛИСЛАВА КАЛОЯНОВА
Която едва се засича с майка си вкъщи, но в тандем покоряват светaOще чува песента на птиците от близките острови, месец след онзи залез, който посреща топната до кръста в райския залив Халонг. Преди това шари из Камбоджа с тук-тук, за да констатира, че "вече не ми се вози на нищо друго". Дни по-рано изследва бетонния Банкок, преди да се зашмугва с мини самолет между за­острените планини на Лаос. Какво става, когато каца? Отива да къпе слон, разбира се. Веднага би си вдигнала вила там, ако вече не пестеше за следващия печат в паспорта си, но да върнем лентата назад до началото на този приключенски дневник. Като тийнейджър поглъща жадно романа Седемте смъртоносни чудеса на Матю Райли, базиран в Египет, за да изберат с майка ѝ Мима точно тази страна за първия им общ скок извън Европа. "Ще те отведа през девет планини в десета, за да подклаждам искрата за пътешествия, която виждам в очите ти сега", казва Мима тогава. И го доказва с последните 11 години, в които двете все по-рядко успяват да отидат на театър заедно или дори да се засекат за вечеря, но отмятат поне по една нова дестинация на всеки 365 дни. Имат и пакт: да докоснат подметки до всеки континент. След скорошните разходки из източна Азия, пирамидите, Узбекистан, Мароко и Перу, днес вече са покорили 4 от 7-те парчета суша на планетата. А пактът все повече отстъпва пред нова идея: "да видим, усетим и споделим една с друга всичко най-уникално на този свят – и като култура, и като климат". Така през 2018 мечтаят да ни показват снимки от Сибир или Южна Африка, а дотогава просто искат да ни кажат, че да поддържаш поне една такава семейна традиция не е лошо. Даже е велико.

ИРИНА ДИМОВА
Която изминава 2000 километра с кола, без да мисли къде ще нощува довечераВинаги е казвала "Обожавам да пътувам!", но щом я попитат "Къде беше последно?", отговорът е "Чакай да помисля, беше толкова отдавна…". От години времето едва ѝ стига да отиде до съседния квартал, какво остава за роуд трип – абсолютната ѝ мечта на неосъществен пътешественик. В последната нощ на 2016 обаче се озовава на парти с ритуал – трябва да напише три свои желания за 2017, които се затварят в кутия до следващата Нова Година. Недоверчиво и набързо надрасква на едно от листчетата "да пътувам повече", дори пропуска "искам". И забравя за това. До деня, в който гълъбите над Букурещ не я събуждат в 7 сутринта, лято е, небето е крем-карамел, а тя вече е по пътя към Карпатите и Трансилвания в една кола с ценен приятел, върнал се в живота ѝ изневиделица. Следват 7 дни и нощи на пълна свобода, спонтанност, неясни квартири, малки спирки сред гори и полета, разходки в градове, обхождане на замъци, смях, споделено мълчание и 2000 километра, изнизващи се през дясното стъкло. "Прякорът ми е Изи Райдър – защото никога не се оплак­вам, не ми е топло, не ми духа, не съм жадна, не ми омръзва музиката, не искам да спираме, нито бързам да стигнем. Когато се движа с кола, сърцето ми крещи, че съм жива, че не съм закована никъде, че светът е безкраен и посоката е само напред." Кълбото за нея се завърта от София към Русе, за да пресекат Румъния през центъра и да се завърнат след пълен кръг през Видин. И това е само едно от десетте ѝ пътувания през 2017. "Пожелайте си нещо на Нова Година и ви уверявам, че хич няма да се чувствате глупаво, когато ви се сбъдне."

НАТАЛИЯ ИВАНОВА
Която не брои метрите до следващата хижа, а бърза към следващата пътека
Помни кратките си авантюри с Витоша, но и как бърза да слезе обратно в полите ѝ. Преди няколко лета обаче стъпва на Врачанския Балкан по гуменки и немощен шушляк, а планината я приема без въпроси. И ей така, както се случва хубавото, тя започва да се връща все по-често. "Помня как баща ми казва, че хората правят преходи, за да се качат над проблемите си. Сега си мисля, че това не е цел, а последствие: колкото повече вървиш нагоре, толкова по-малко е онова назад – и суетата, и притесненията ти". До нея през цялото време стъпва човек, когото няма нужда да настига, нито да чака, защото, както се случва хубавото, те просто са заедно. И лека-полека купуват обувки, от които не ги е срам, огромни самари, които по-късно са заместени от най-обикновени раници, няколко полара и якета втора ръка, когато успеят да отделят малко пари. "Звучеше ми страшно да вървя по три-четири часа, докато не започнах наистина да ходя по толкова, а да ми се иска напред да има поне още десетина километра." Така през годината крачките напред и нагоре растат все повече, макар времето за тях да се спестява най-трудно. Важното обаче е, че дори за няколко минути планината дава уроци за цял живот: да се наслаждават на темпото на най-бавния в групата, защото човекът е напълно прав (освен ако залезът не дебне зад върха); да не подценяват облаците, защото бурята идва бързо, а когато стигнат хижата, да оценяват радостта от изминатите километри. Все пак целият този път можеше да остане някъде пред тях и никога да не поемат по него.