„Наполеон“ на Ридли Скот – филм, който марширува в четири четвърти

Прах и слънце трептят в жълтеникава мараня. Хоаким Финикс в ролята на Наполеон отвръща на питащия поглед на Сфинкса с лаконична команда и не след дълго оръдеен залп отнася върха на една от пирамидите в Гиза.

Всеки, който е стъпвал в Лувъра, навярно е отбелязвал впечатляващата сбирка от древноегипетски артефакти. Немалко от тях се намират на френска територия именно благодарение на така наречената Египетска кампания, по време на която войските на Бонапарт разбиват турската армия и завладяват Египет и Сирия. Въпреки това биографичната драматизация на Ридли Скот Наполеон, която излиза по българските екрани от 24 ноември, не успява да избяга от буквализма на границата с комичното.

Битката в основата на пирамидите е също толкова абсурдно плакатна, колкото клишираните кадри в редица касови продукции, в които световен апокалипсис поглъща Тадж Махал, разтриса Айфеловата кула и помита… е, пирамидите в Гиза, разбира се.

Впрочем подобна битка наистина е имало недалеч от тази локация, когато през 1798 година батальоните на Наполеон настигат османската войска близо до село Ембабех – откъдето, да, прочутите гробници се мержелеят в далечината.

С цялото си уважение към филмовото изкуство с функцията му на развлечение не можем да не отбележим, че това е само един от случаите, в които Ридли Скот поема по лесния път към предизвикването на реакция у зрителя. Естествено, охудожествяването на исторически личности е напълно необходимо при създаването на биографична драма с подобен мащаб, но бихме оспорили, че лесната конкретика е за сметка на изграждането на по-дълбок емоционален портрет, без който Наполеон остава просто една карикатура на себе си.

Ако обаче погледнем тези детайли с усмивка, филмовото ни преживяване би било гарантирано по-добро. А хумор определено не липсва през цялото продължение на тази почти тричасова лента (на места ефективен, на други – не толкова). Оставаме с впечатлението, че Скот и сценаристът Дейвид Скарпа се наслаждават на комичните моменти и влагат специално отношение в малките гегове, които разнообразяват драматизма. От „жълтите“ новини по адрес на Бонапарт, които от време на време зърваме на първа страница на някой вестник, до самата актьорска игра на Финикс, който неведнъж използва знаковата шапка на Наполеон за източник на невербален хумор, откриваме доста намигания и заявки, че не трябва да приемаме филма прекалено насериозно.

При все това Наполеон сякаш се лута като в руската тундра, неспособен да реши какво послание иска да предаде. Истината е, че тук Ридли Скот не търси конкретна история през интересна гледна точка, а следва модела на последните думи на Наполеон: „Франция… Армия… Жозефин“. Това безспорно са трите основни теми, около които се завърта действието, като акцентът най-често попада именно върху любовната история между Бонапарт и Жозефин (Ванеса Кирби). Тя обаче приключва твърде рано – поне половин час преди края на филма – и резултатът е един донякъде разпръснат наратив, чието времетраене е особено осезаемо. Лентата пълзи към очевидния финал, познат за всеки с поне малка обща култура, а пътуването натам не е достатъчно вълнуващо, за да оправдае продължителността.

До голяма степен тази монотонност се дължи и на разкадровката. Съставен предимно от относително кратки сцени с изключително равни кадри – както от гледна точка на движение на камерата, така и от ритмическа перспектива, – Наполеон сякаш марширува по най-лесния (но очевидно не и по най-прекия) път към финала. Всеки кадър продължава средно около 4 секунди, което работи добре по време на бойните сцени, внасяйки очакваната динамика, но изпълва зрителя с досада през повечето от останалото време, същевременно отнемайки от възможността да потъне достатъчно дълбоко във всеки отделен момент.

За съжаление тази накъсаност ни пречи да отделим достатъчно внимание на чудесната композиция на кадрите. Кинематографът Дариуш Волски и Скорсезе си сътрудничат във всички скорошни продукции на режисьора и работят като добре смазана машина. Специално отбелязваме умелото визуално представяне на Жозефин в първата сцена, в която героинята се среща с Бонапарт. Разположена на заден план и в дясната част на кадъра, тя е въведена дискретно, но категорично, приковавайки вниманието на зрителя – сякаш гледаме през очите на пълководеца, но без помощта на субективна гледна точка.

Не пропускаме и визуалните препратки към прочути произведения на изобразителното изкуство. Такива откриваме към Ловци в снега на Петер Брьогел Стария, Наполеон Бонапарт след отричането си от престола в двореца Фонтенбло на Пол Деларош и Коронацията на Наполеон I и императрица Жозефин на Жак-Луи Давид. 

Филмът се справя най-добре със сцените, пресъздаващи военни действия. С майсторска бойна хореография и разнообразие от ъгли на заснемане задъханата динамика успява да задържи вниманието ни за известно време. Може би най-добрата сцена от цялата лента е леденият капан при Аустерлиц. Без да издаваме прекалено много от сюжета (доколкото това изобщо е възможно при преразказване на биографичен филм), можем да допълним, че редуването на крупности и гледни точки над и под ледената повърхност допринасят за цялостния ефект на тотален погром.

Самият Наполеон е обрисуван като чувствителен и докачлив грубиян с тенденция за бягане от отговорност и несполучливият портрет спира дотам. Сюжетният проблем рефлектира и върху изграждането на героите – в постоянното си колебание по какъв начин да представи тяхната многоизмерност, сценарият засяда в плитчините на повърхностното. Голям принос за липсата на емоционална връзка между зрител и персонаж има и гореспоменатият проблем с дължината на кадрите. Без да остави достатъчно време на актьорите за реакция, Ридли Скот брои до четири и реди гледни точки подобно на слайдшоу. Вследствие на всички тези предпоставки неусетно губим желание да прогледнем отвъд безразличните диалози, дистанцирайки се неволно от действащите лица.

Необяснимо подбраната музика също се отразява върху неправдоподобността на Наполеон. Различни произведения на Вивалди окупират по-голямата част от звуковото оформление, разнообразени тук-там с някоя полка, по някаква причина съчетана с появата на австрийски войници, или православни песнопения, докато казаци дебнат в заснежени гори. Интересен факт е, че Наполеон действително е бил почитател на италианската музика за сметка на френската, но е по-скоро известен с пристрастието си към оперни композиции, най-вече изпълнявани от красиви жени. Оригиналният саундтрак на Мартин Фипс не е особено запомнящ се, но поне служи за желана интермисия между четирите годишни времена.

Наполеон
Napoleon

Въпреки че чудесният дизайн на продукцията, дело на Артър Макс, се опитва да борави със символизъм, особено при употребата на белия и черния цвят в декорите, символното значение не е достатъчно ясно изведено на режисьорско ниво. Наполеон приключва със своеобразен послеслов, който очевидно цели да обобщи предполагаемото послание на филма, но то стои скалъпено и недостатъчно аргументирано.

Бихме заключили, че вместо над 4-часова режисьорска версия, която предстои да се появи в Apple TV+, би било по-удачно Ридли Скот да представи силно съкратена такава, която обаче да улавя идеята на лентата в синтезиран и ясен вид. Подобен вариант на Наполеон би бил значително по-въздействащ и достоен за вниманието на публиката. За съжаление обаче реалността се обажда, нашепвайки: „Има далеч по-добри начини да прекарате следобеда си“.

Всички предстоящи прожекции на Наполеон са тук.