Златин Цветков: Преди около година Ивайло ни събра в един парк с тази идея и започнахме да импровизираме, да правим тренировки и да измисляме игри.
Ивайло Рогозинов: Когато се почувствахме достатъчно сигурни, че сме готови, излязохме пред публика. В началото бяха 30 души и играехме във фоайето на театър Провокация. Но започнаха да идват много хора и на четвъртото представление влязохме в залата. След шестото се напълни и сега 98% от местата се продават всеки понеделник.
Кой идва на вашите спектакли?
Петър Мелтев: В началото бяха мама, кака, братовчедите и гаджетата им. После си смениха гаджетата и доведоха нови гаджета и така… От уста на уста. В самото начало ни се искаше да се случат нещата според търсенето, а не да надуем един голям балон, да полетим нависоко и като се спука, да си натъртим някои части.
Златин Цветков: Хубавото е, че правим това, което ни харесва. Не толкова работим, колкото се забавляваме.
Какво представлява импровизационният театър?
Тони Карабашев: Течението се е зародило преди доста десетилетия в Америка и в този смисъл ние не измисляме нищо ново.
Петър Мелтев: Ние развиваме основата.
Ивайло Рогозинов: Тя се гради върху ситуации, които се случват на момента и се опитват да разкажат истории чрез думи, подадени от публиката – без сценарий, без подготовка. Най-важна е работата в екип. Всяка игра си има определени ясни правила, нищо друго не е ясно. Всичко зависи от моментното състояние на актьорите и нещата, които публиката подава.
Развихте ли нюх към по-драматургичните думи и ситуации, които да избирате от публиката?
Златин Цветков: Не, по-скоро ги избираме, когато са ни интересни. Нещата се случват на принципа проба-грешка. Понякога ни вдъхновяват, понякога не. Понякога, когато ни вдъхновят, не се получава добре и обратното.
Най-готината история, която се е получила?
Петър Мелтев: “Мухъл на края на света“.
Златин Цветков: Първата реплика на Петър беше “А сега накъде”. След това как стигна до мухъла – не е ясно…
Ивайло Рогозинов: Всичко се случва само веднъж и след това забравяме за него. Нищо никога не може да се повтори. Следващият път е съвсем различно.
Понякога мислите ли след това, че е можело да стане по-добре?
Петър Мелтев: Аз да.
Ивайло Рогозинов: Аз не. Никога. Честно, не помня почти нищо от историите.
А как се променят представленията с течение на времето?
Златин Цветков: Всеки път се опитваме да добавим по една нова игра. Вече имаме 40 представления и към 40 игри, които разработваме. И понеже играем 7-8 всеки път, става все по-разнообразно. Това, което не се променя, е, че се слушаме, помагаме си и се опитваме да създаваме все по-добри истории.
Какво представляват тренировките?
Васил Боянски: Много интересно преживяване, което на много актьори би било полезно. Най-важното в тях е да играеш за партньора – да слушаш, гледаш и следиш какво той ти подава. Някой поема инициативата, а другите помагат.
Живко Джуранов: Това беше основното, заради което аз исках да работя с ХаХаХа Импро театър – тренировките отключват въображението и подсъзнанието и форсират ума и реакциите, за да можеш на момента да измислиш нещо оригинално. Много е труден този вид театър.
Златин Цветков: Най-хубавото на тренировките е, че се създава една среда, в която няма грешки. Ние всички сме професионални актьори и идваме от различни класове, в които различни професори са ни учили на “по-правилен път”. На сцената и в театъра, който сме си създали, ние не грешим, а си помагаме. И въображението няма граници.
Какво трябва да притежава един актьор, за да бъде в ХаХаХа Импро театър – въображение, чувство за хумор…
Петър Мелтев: Доблест, чест..
Ивайло Рогозинов: Просто да ни познава. Тук всички са с връзки, защото всички сме приятели. Проектът е отворен. Идват нови актьори и това развива групата. Чувството за хумор не е задължително, всъщност тук има хора без чувство за хумор…
Кой например?
Ивайло Рогозинов: Златин!
Сериозно ли?
Златин Цветков: Не. Тук нищо не е сериозно.
Ивайло Рогозинов: Ми тогава да кажем нещо от името на Леонид, който не е тук? Така, пиши: Леонид: Много се радвам, че съм тук, че срещнах тези хора, много им благодаря за X-box-a, който ми подариха на рождения ден.
Най-трудната игра?
Васил Боянов: Аз съм съвсем нов, затова ще кажа за мен коя е. В нея всеки актьор озвучава някой друг, който е марионетка на речта му. Едновременно с това самият той е озвучаван от трети актьор. Тоест ти говориш с чужд глас и водиш чуждо тяло. И говориш, а и трябва да слушаш внимателно кога твоят озвучаващ говори с гласа на героя, който ти е измислил… изобщо, разтрояваш се. За нас, новите, това е най-трудно.
Живко Джуранов: Чудя се дали и написано ще звучи толкова неразбираемо… Всъщност всяка игра е и трудна, и лесна – зависи доколко си концентриран. Зависи от първата мисъл, която ти дойде. Това, което аз научих, е, че импровизацията не е за себе си, а за другия, който е на сцената.
На какво най-много се смее публиката?
Петър Мелтев: На порно. Като каже някой дума, свързана с порно, еротика или секс, публиката умира. Не винаги, но често.
А кога не е смешно?
Ивайло Рогозинов: Ние не правим смешки, а разказваме истории. Понякога може да се получи и тъжна. Още не ни се е случвало, но е възможно.
ИмПро #41 е в читалище Славянска беседа на 6 декември, 20:00, 6/10лв
