Неделен маршрут: Сапарева баня

"Тя е пристрастена към басейни", обясняват ни за шофьора в колата, щом се качваме на задната седалка една неделя. Воланът, маршрутът и денят са в ръцете на човек, който ще ни закара на най-топлия и мек минерален извор наоколо. Идвате ли?

Пътят към Сапарева баня през село Железница е един от любимите ми изходи от града. В ляво остават последните гледки от София, която първо е съвсем близо, после някъде далеч долу, между клоните, а след още един завой изчезва напълно. В следващия час и нещо погледът редува планина, небе, поле, село, хълм, небе.
Така до Сапарева баня се стига много бързо, но и тя знае как да хване окото – вижте например площада с гейзера, единствен на Балканите и най-горещ в Европа. Тази минерална жилка извира в 103 градуса и пръска вода и пара близо 20 метра нагоре във въздуха. По-меко жарещите басейни, към които сме се насочили, са на минута от тук, в комплекс Котвата – не просто хотел, а официална градска баня и до днес. Заради това идваме в бавна неделя по съвет на познавача сред нас: в събота е твърде пълно.
През ноември въздухът хапе с всичките си зъби, затова изглежда като лудост, че басейните са външни или че трябва по бански да минеш от съблекалнята до коритото на горещата вода. На нея обаче й трябва точно минута, за да измие студа от теб.
В Котвата има няколко басейна с различни температури и щом влизам в най-горещия, 40-те му градуса бързо смъкват сърцето ми в петите и трябва да изляза. Комплексът е направен с мисъл за това: можеш да прескачаш например от парещ басейн в леден, който за секунда замразява мислите ти и после те включва на нови обороти. След това се връщаш в топлата вода, а оттам – в някоя от трите сауни (любимка е дървената с накапала смола, която ухае на гора). Друга работа тук нямаш: от единия в другия, от третия обратно в първия, а по пътя пространството между мислите ти става по-широко.
Когато все пак решаваш да си починеш и да хвърлиш една игра на табла, тялото ти е така загрято, че нямаш нужда от бариера пред студа (освен едни меки чорапи и шапка). Поне за малко. После започваш отново обиколката, докато усещането за отпускане не се разлее почти извън границата на кожата ти.
"Взела съм си енергична музика", казва ни на излизане същият човек, чието пристрастяване към басейните ни е докарало тук, "защото на връщане винаги всички в колата спят и става твърде тихо". Да спят тези, които биха изпуснали залеза в Рила, ние не сме от тях. Пред тази гледка обаче в колата наистина е тихо – небето на червени дипли е другата капка топлина, която се опитваш да запомниш с цялото си тяло.