Така Мариета умело описва работата си като сценограф, а ние потвърждаваме, че резултатът е извънземен – в над 15-годишния си тандем с режисьора Веселка Кунчева тя дава живот на куклите, декора и образите в награждавани спектакли като Вграждане и Страх в Пловдивския куклен театър, Момо в Младежкия, Нос в 199 или Аз, Сизиф в Азарян. Ако сте гледали поне един от тях (или пък мултидисциплинарния Caged на Пансън Ким, където Мариета работи по маските и куклите), знаете колко свободно експериментира тя с образите, материалите и посланията в работата си. Това е достатъчна причина да я потърсим за разговор, но за него не липсва и повод – постановката Последният човек по романа 1984 на Джордж Оруел гостува от Стара Загора в Азарян на 20 ноември и отново вълнува с визуалния си прочит, включващ 3D мапинг, хореография с маски, затворени пространства и игра със светлината. Но да чуем умa зад тях – за ползите от обратa, съпротивлението срещу уроците, първите хрумвания и нуждата да изразиш натрупаното в себе си.
ОБРАТИТЕ
Завърших актьорско майсторство за драматичен театър, а след това играх шест години в Бургас и Габрово. Онова обаче, което ме насочи в друга посока, беше една изложба на проф. Майя Петрова, където тя беше събрала автопортрети на студентите от класа ѝ. Всеки един от тях беше намерил различен начин да се изрази, което толкова ме впечатли, че си помислих: "Ето това искам да правя цял живот". Не ми мина през ума веднага да сменям професията си, пък и опитът, натрупан тогава, ми помага в работата като сценограф сега. Понякога на репетиция показвам на актьорите нещо, което си представям, така че да ги провокирам или убедя, че това е начинът да се случи. Животът обаче ти поднася обрати и това му е хубавото – изненадва те с неща, които не си и подозирал, че могат да се случат с теб. Днес си мисля, че не съм се чувствала съвсем свободна като актриса и вероятно заради това се отказах толкова лесно. А и минавах през ада всеки път, преди да изляза на сцена. Сега ми е много по-лесно да се изразявам с работата си, носи ми удоволствие.

ТАНДЕМЪТ
Специализирах сценография, когато Веселка Кунчева ми предложи да работя по дипломната ѝ работа – Малкият Цахес, наречен Цинобър. Аз много харесвам този текст, но и самата тя провокира любопитството ми, говореше много въодушевено за това, което иска да направи. А колкото повече я слушах, толкова повече картини се раждаха в главата ми. Тогава темата беше посредствеността, именно тя ни събра. Този въпрос ме интересува още от момента, когато гледах Амадеус (на Милош Форман – бел. ред.). Там има една реплика на Салиери, към която се връщам: че посредствеността е като море, а той е само с половин глава над повърхността. Впоследствие с Веселка ни ставаше все по-лесно да работим заедно, защото се оказа, че повечето теми, които вълнуват нея, вълнуват и мен, а и до днес тя ми дава усещането, че нищо не ми е наложено. Харесва ми също, че се съпротивлява срещу онова, на което много преподаватели ни учеха – да знаеш какво искаш да внушиш на публиката. Това ме ужасява. С Веселка мислим по един и същи начин по този въпрос: зрителите са достатъчно интелигентни и ако нашият спектакъл не ги вълнува, той естествено загива.

МАТЕРИАЛИТЕ
Когато започвам работа, винаги първо изследвам епохата и пътя, който авторът е изминал, за да стигне до текста. След това пък проучвам всичко, което е правено по този автор, за да разбера как са го усетили другите и да не използвам същите средства. Обикновено на този етап нямам решения, по-скоро някаква бегла представа какво искам да направя. Понякога първата картина, изникнала в съзнанието ми, се оказва най-вярна, и след цялото лутане се връщам към нея. Друг път всичко започва с желанието да експериментирам с определен материал, който може да изрази най-точно текста. Ако например имам усещането, че той води до разпадане на пространството, търся материал като пясъка. Или ако искам гъвкавост, се стремя към пластични материали. В Последният човек например тръгнахме към тези метални, студени, затворени пространства, защото търсехме образа на несвободния човек днес. Имахме късмет преди време да посетим един музей на инквизицията, където видяхме прангите, слагани на хората, когато ги изтезават. Именно те ни послужиха като провокация за кутиите, които затварят главите ни. Според нас съвременният човек е в адова ситуация, която не проумява – неговото съзнание е обработвано и манипулирано. Затова и създаваме такъв образ – единственото нещо, чрез което мислим, е затворено.

ФОРМИТЕ
За мен куклите са живи така, както са живи предметите – във всяко нещо има живот, дори онова, което изглежда мъртво и пластмасово. Стремя се обаче те винаги да се раждат по необходимост, никога да не са преднамерени. Куклата може неща, които иначе са невъзможни за човешкото тяло. Случва се и комбинацията между двете да е най-успешна, зависи от естетиката, която търсим. При Аз, Сизиф провокацията беше да намерим образа на разпадането на личността, натрупванията, които я правят многопластова. Понякога човек се срива и не може да се събере, сменя маска след маска, търси се, опитва се да бъде такъв, какъвто не е, а куклата най-добре може да изрази това разпадане. Случвало се е и буквално да копирам форми от природата. Правихме в Сърбия един спектакъл, Крали Марко, и понеже нямаше време за почивка, отидохме на творческо море в Синеморец. Спомням си, че там имаше скали, чиито форми очертаваха лица, и те просто оживяха в нашия спектакъл: еднометрови, дунапренови, бутафорни скали, които мърдаха и правеха забавни неща. Взех ги едно към едно и нямам скрупули, точно защото не са мои, а са на природата. Затова и много ги обичам. Винаги съм се забавлявала да откривам лица, дори в мозайката на тоалетната. И пак така съм искала да ги копирам, но често ги губя и не успявам да ги намеря отново. Даже се е случвало да ги снимам, но после да не мога да ги забележа, просто изчезват някъде.

ОТ КУХНЯТА
Имам хубаво, просторно и подредено ателие, само че не работя там. Всъщност непрекъснато пренасям материалите си в моята кухня, по-уютно е. Когато пък съм все още на ниво идеен проект, обикалям кафенетата около нас и нахвърлям скици там. Те винаги се раждат навън, обикновено след разговори по телефона с Веселка и обмен на идеи по месинджър. Рисувам грубо, за да види как си представям нещата, след което започвам да прецизирам, така че когато подам скицата, хората в ателието да знаят какво гоня като крайна цел. Тук следва и техническата разработка, която е доста сложна, особено когато куклата е по-трудоемка. Даже имах идея да направя изложба с чертежи, така че хората да видят механиката зад нашата работа. Всяка кукла има сложност и са нужни сериозни знания, за да знаеш как да постигнеш определено движение. Понякога работя с много добри кукломайстори и те ми предлагат система, за която не съм знаела, или правят нещо вътре, което създава уникална кукла. Такива са например Петър Чекуров, Димитър Димитров и Адриана Добрева. Важно е да се говори за тях, защото занаятът им е все по-рядък, а те са изключителни в това, което правят.

ДВИЖЕНИЕТО И ЗАСТОЯТ
Тази година съм се задържала вкъщи най-много 2-3 месеца, и то на пресекулки, затова имам нужда да се прибера. Вече не ми се пътува, но от друга страна знам, че скоро пак няма да ме свърта на едно място. Почивам си, като си мисля за различни неща, които да правя по къщата, да ги наречем инсталации. Обичам много и стари предмети, които ми носят усещане за история, за друго време. Събирам странни уреди и даже приятелите ми вече знаят за това хоби. Съвсем скоро например ми подариха една машина, която измерва полета на гълъбите. Звучи като метафора, като поезия, но наистина – настройваш я и работи. Иначе живея в центъра на София, но на доста спокойно място, нямам усещане, че съм в големия град. Ако ме питате обаче, с удоволствие бих живяла на село и може би това скоро ще се случи. В момента съм в етап на осъзнат застой. Много ми се иска да намеря време за изложба, имам доста идеи. Иска ми се да се отдръпна за малко от театъра, за да се изразя независимо от определен проект. Докато работиш по даден спектакъл, гледаш в една посока, но междувременно в теб се раждат неща, които не се доразвиват и се трупат. Затова бих искала да им дам израз.

Последният човек със сценография от Мариета Голомехова е в Азарян на 20 ноември от 18:30, билети 15/20лв от касите на НДК и на tickets.ndk.bg

Заглавна снимка Иван Дончев