Допреди седем години учих здраво математика, даже за ей толкова щях да завърша социология. Покрай нашите театъра винаги ми е бил много скъп, но точно заради семейството си не исках да се занимавам с него – виждах колко силно е отдаването, как може и денонощно да работиш. Няма начин, казвах си, искам да имам живот и извън театъра. Е, разбира се, отстрани се вижда само какво ти взима, но не и какво ти дава. Накрая, колкото и да се дърпах, влязох в театъра – нали знаете, има неща, от които и да се опитваш, не можеш да избягаш. Реших да пробвам в НАТФИЗ някак на шега и баща ми постоянно ме закачаше, че явно нямам воля, щом съм толкова несериозна. Това ме накара да се амбицирам и да кажа "хайде пък да видим!". И ето, видяхме.
ТАНЦЪТ
Винаги съм танцувала, и то какво ли не – от салса до хип-хоп, суингът също ми е любим. Танцуването носи страхотна свобода и няма значение дали съм на сцена, или в клуб, защото излизам от ежедневното си аз и влизам в друг контакт със себе си и останалите. Имам такъв ентусиазъм, че чак е малко смешно – само като чуя "танц", веднага размахвам ръка: "Моля ви! Запишете ме, моля ви!". Така тази година в Нощта на музеите участвах в Pieces на театър Атом – Стефания Георгиева спомена, че прави проект с танц, аз веднага започнах да я разпитвам и така от дума на дума ме включи.
ВКЪЩИ
Обичам споделеното вкъщи, онова с гостите. Уютно ми е в ролята на милата и чак малко досадна домакиня – "Ама чакай да ти дам от това, а от онова искаш ли…". Харесва ми да готвя за приятели и уж се опитвам да внимавам какво ям и да се храня здравословно. Обаче ето, обожавам да пека торти. Храната за мен е възможност да забавя темпото. Освен в кухнята, често съм в леглото си – толкова обичам да си дремвам, че понякога ми се иска да бях вече много възрастна, за да го правя и без да получавам странни погледи.
КНИГИТЕ
Говоря много, сигурно заради това ми харесва да откривам голям смисъл в малко и добре подбрани думи. Любимо ми е да чета поезия и имам сума ти стихосбирки. Харесвам е.е.къмингс – винаги успява да ми удари един-два много приятни шамара. Вечните са ми Хулио Кортасар и Пабло Неруда, а от българските съвременни… Сега си спомням, че като излезе Навътре на Стефан Иванов, се сдобих с нея една петъчна вечер и изобщо нямах нужда от друг край на седмицата – прибрах се и я прочетох за няколко часа. Страшно го харесвам.
МАРШРУТЪТ
София винаги е била моят град и само тук съм живяла – като дете много ми тежеше, че нямам село, на което да ходя лятото… Обичам и да се завръщам тук след пътуване – влизането в града по Цариградско винаги ми носи нещо страшно хубаво. Не че София не ме задушава понякога или че не искам да живея другаде, но само тук имам онова усещане, което всички познаваме, и което казва: "вкъщи си, всичко е наред". Шофирам и карам колело из улиците, но предпочитам да ходя пеша. Ако няколко дни не мина по Раковски или през Малките пет кьошета, започвам да се чувствам странно – отбивам се само да видя улиците и да се успокоя, че всичко още си е там.
КОНЦЕРТИТЕ
Когато музиката е на живо, изживяването е съвсем различно. Сигурно го оценявам така, защото приемам концертите като друг вид театър – знам какво е истински да бъдеш на сцената и ми харесва да усещам, че изпълнителят прави същото за нас. Там има енергия, която не можеш да получиш през слушалките. Сега бях на Роби Уилямс в Бургас – и без да съм му най-големия фен, беше страшно шоу. Иначе любимо ми е друго: да откривам непознати групи направо на концерта им, да се окажа случайно пред нова банда и да видя на живо дали е моята.
ИМПРОВИЗАЦИЯТА
Понякога играя с ХаХаХа Импро Театър и това много ме зарежда. В импровизационния театър няма как да играеш сам, да си звездееш на сцената – ако единият каже А, а другият не продължи с Б, всичко пропада. Затова ми харесва, различен тип игра е и трябва много да се грижиш за партньорите си. Процесът е наобратно – вместо репетиции предварително, първо се забавляваме на сцената, а мисленето пада после: нещо тук не се получи, защо, как ще го избегнем следващия път… Имам какви ли не истории с хората в трупата, като се започне от кастинга, с който ме избраха. Бях им пратила едно безумно видео, темата беше за или против мустаците. Аз заявих, че това е капан: ако кажа "за", ще решат, че имам и аз над горната си устна, ако се обявя "против" – веднага ще предположат, че някой мустакат ме е зарязал. Така и не отговорих на въпроса, но пък те взеха, че ми се обадиха.
ПЪТЯТ
Миналата година извървях Камино де Сантяго. Нямах никаква подготовка, не съм планински тип, просто си купих билет и заминах. Е, по този път никога не е само ходенето – всеки, с когото се срещнеш, има своята история. Освен сериозна причина, какво друго може да те дръпне да вървиш месец-два из непозната страна? Моята история е, че много исках нещо да ми се случи и си казах, че ако не стане, ще направя нещо по-голямо за себе си. Не излезе нищо от желанието ми и сега съм страшно благодарна за това. Много неща ми се случиха по пътя, дори започнах блог, за да разказвам част от тях. Най-изненадващото и ценно обаче не го очаквах – това бяха въпросите, които хората ми задаваха. Срещаш едни непознати, които знаят точно какво да те питат – с най-естествения тон ти сервират това изречение, все едно е страшно близко до ума, а теб изцяло те преобръща.
