Нещата от живота: Борис Далчев

Неведнъж е чувал въпроса, затова отговаряме бързо: да, Борис носи фамилията на Атанас Далчев, брат на неговия дядо. Тази невидима, но силна семейна нишка (с много разклонения, както ще видите) развива в него най‑вече художника, преди той да намери и свое собствено място – в сценографията. Оказва се, че му е точно по мярка: Борис тъкмо защитава магистърската си степен в НХА, когато прочитаме името му в списъка с номинации за Икар 2018.Избрана е работата му (заедно с Юлияна Войкова-Найман) по Ревизорът на Нина Димитрова в Сатиричния театър, където сценографията следва, но и раздвижва класическия текст на Гогол в минималистичен стил с акцент върху линията. Интересът му към този похват не личи само тук: Борис строи среда на сцената за постановки като Оптически илюзии. Цирк и програма
Изгонването на бесовете (на Иван Добчев и Маргарита Младенова) в Сфумато, а в момента движенията на ръката и мисълта му са събрани в обща изложба на дипломни проекти в галерия Академия. Изглежда тепърва ще го държим под око, затова ставаме за малко от мястото си в публиката, за да чуем няколко добри истории от ателието му.снимка: Ревизорът

ЗАВЕТЪТ
Не бих казал, че в детството си съм чувствал авторитетът на фамилията да стои като въпрос. Имаше обаче един по-съзнателен момент, в който интересът ми към рисуването се прояви и тогава вкъщи започнахме да говорим повече за това. В рода ми има доста хора, които са се занимавали с изкуство: Атанас Далчев е поет, брат му Любомир – скулптор, а най-малкият от тримата, моят дядо, е архитект. Аз съм кръстен на него и в някакъв момент усетих, че може би трябва да поема по стъпките му. Когато започнах да ходя на уроци, осъзнах, че професията му не е за мен, защото интересът ми към самото рисуване винаги е стоял по-високо от въпроса за точността и конкретиката в архитектурата. Тогава дойде идеята за НХА, но почти година и половина се готвех за специалност Плакат, преди накрая да започна да разбирам колко много неща, свързани със сценографията, ме вълнуват. Дори самият изпит силно ме заинтригува, защото в него има една абстрактна задача, в която трябва да сглобиш идея за пиеса сам – със сюжет и всичко. През следващите четири години въображението ми беше непрекъснато под подобен прицел, но най-важното е, че в крайна сметка уцелих моето нещо.снимка: Ревизорът

ПРОЦЕСЪТ
В театъра най-много ми харесва това, че е непредсказуем и рутината е невъзможна, тъй като в него участват много и различни хора. С Катя Петрова например сме работили два пъти – по Роня, дъщерята на разбойника и Оптически илюзии. Цирк (заедно с Петя Караджова – бел. ред.), и беше много интересно, защото са нейни драматизации, а не вече готов текст. Това обикновено означава, че и процесът е експериментален и често се импровизира, което създава и трудности за художника. Можеш да си позволиш промени в работата с актьора и репликите, но с материала е друго – все пак дървото не се огъва. Затова е добре сценографът да бъде и на репетициите, и в ателиетата, да си говори с режисьора и да следи как и кога се променят нещата, преди да е дошъл декорът. Не че не сме правили корекции и в последния момент, но е неприятно, вече си уморен и нямаш обективна представа кое може да се преправи и кое – не. Досега винаги съм отстъпвал, защото в театъра процесът е жив. Накрая е много хубаво, когато след премиера поговоря с някой зрител и той ми каже, че е открил нещо, което съм заложил още в началото и дори вече съм забравил за него. Така си давам сметка, че нещата са се получили добре.снимка: Оптически илюзии. Цирк

ПОЧЕРКЪТ
Стремя се да не робувам на нещо конкретно, а да следвам идеята на режисьора и какво той е искал да каже с текста. Иначе като форма предпочитам чистата линия, минимализма и аскетизма. Смятам, че когато имаш среда, където актьорът е този, който действа, тя стои по-художнически и трябва едновременно да бъде абстрактна, но и да е ясно какво представлява. Най-ценно за мен е да се създават двойствени неща, така че да можеш с малка или без никаква промяна да чувстваш средата по различен начин според събитието на сцената. В програмата Изгонването на бесовете в Сфумато, където работих с Михаела Добрева, се доближихме до това. Специално в Идиот беше много важно зрителят да не мисли, че има сценография и конкретна архитектура, а по-скоро тя ту да се появява, ту да изчезва в зависимост от прочита ни на Достоевски. При Бесове беше малко по-различно – там средата е конкретна и представлява нещо като таван с ниши, напомнящи на олтар, а ходът беше по-живописен. На сцената всичко има значение – ъгълът, материалът, светлината. Като едно голямо платно, което виждаш и четеш през увеличително стъкло.снимка: Идиот

ПРИМЕРИТЕ
Има три спектакъла, които много са ме впечатлили и ми идват наум като добри примери. Първите два са Завръщане във Витенберг на Иван Добчев и Зимна приказка на Маргарита Младенова в Сфумато, на които сценограф е Даниела Олег Ляхова. Другият е Ромео и Жулиета в Габровския драматичен театър, където режисьорът Петринел Гочев и Юлияна Войкова-Найман (с която работихме заедно по Ревизорът) създават общ език: тяхна измишльотина, в която всичко е детско, наивно, но не в смисъла на несериозно, а на чисто и леко. И въпреки че спектакълът е направо маратон – цели три часа – не ти натежава. За жалост обаче усещам, че колкото повече навлизам в професията, толкова по-наблюдателен, мнителен и оплакващ се ставам и все повече гледам театъра професионално, а не като зрител. И това е много тъжно.снимка: Бесове

ВДЪХНОВЕНИЯТА
Малко ме плаши как един филм понякога нахлува доста по-директно и бързо в личното ми пространство, отколкото театърът, който го прави далеч по-елегантно. Последно ми хареса Три билборда извън града на Мартин Макдона, но аз съм фен на Франсис Макдорманд още от филмите на братя Коен. Сещам се и за Тихият залив, който ме изкара извън обичайните мисли и доста се забавлявах – френски е, с Жулиет Бинош, и много хора биха казали, че е малко нарочен и ексцентричен, но ми допадна. Както в театъра ми е повлияла Зимна приказка, така има и филми, които са оставили в мен трайна следа – например Меланхолия на Ларс фон Триер. Осъзнавам обаче, че е все по-трудно да намериш нещо, което истински да те вдъхновява и окуражава и затова ми се струва все по-важно да се правят фестивали и да се създават пространства за нови артисти. Не само в киното и театъра, галерия Структура също е пример за една малка революция.САМ СРЕД ДРУГИТЕ
Винаги се стремя през свободното си време да рисувам. Случва се все по-рядко, но успявам все пак да си го извоювам. Моливът ми дава усещането, че съм сам с мислите си, докато в театъра, когато съм в екип, достигам до тях по съвсем друг път. В началото ми беше трудно да намеря себе си и моето конкретно място в процеса, но постепенно осъзнах, че нямам такова, понеже работата е обща. Вероятно това е най-трудното за проумяване, но после всичко става по-лесно – когато започнеш да мислиш и работиш на общ език с останалите. Сценографията със сигурност е повлияла на рисуването ми, но аз често сядам да си драскам и само за да излея някакви неща. Листът е много лично пространство, един друг свят, в който също имам нужда да живея.ПОЧИВКАТА
Обичам много да карам колело и се радвам, че с него, докато работя и се налага до обикалям, на практика си почивам. Наистина вярвам, че всеки трябва да има велосипед, иначе се лишава от нещо много хубаво. Щастлив съм, че имаме места като Борисовата градина, такива големи зелени площи са огромно богатство, а Южният парк дори има интересна ландшафтна архитектура и успява да създаде усещането, че си извън града. Всъщност това е бил планът за него първоначално: да бъде пряка, топла връзка с Витоша. Моето място обаче си остава морето: роден съм в Бургас, там прекарвах летата си и душата ми е останала като котва. Колкото и да се променя градът с времето, усещането за него си остава същото, както и за рисуването: свобода.

Борис Далчев е на behance.net/daltchev
Ревизорът е в Сатиричния театър на 28 февруари от 19:30
Дипломният му проект, вдъхновен от книгата Забравените от небето на Екатерина Томова, е в галерия Академия до 23 февруари