Нещата от живота: Магдалена Петрович

Наполовина сръбкиня е (но не знае езика и я е срам от това), има огромна енергия и съчетава хиляда хобита и няколко спорта, минала е през майсторски класове в ред държави и още държи студентски права за Royal Academy of Music в Лондон. След парчето ѝ 7/8 вече чакаме от Магдалена нова авторска композиция, а междувременно слушаме любовната ѝ песен за един остров в Атлантическия океан и най-вкусното кафе (с ром) на света.

Когато съм на участие с банда, идват куп приятели и след това се събираме като в семеен кръг. Ако свиря с оркестър обаче, всичко е далеч по-сериозно и има адски много правила. По време на записите нямаш право да говориш с часове, което е потискащо за мен, въпреки че накрая си казвам "уау, колко красиви неща сме изсвирили". С група е обратното, още на репетициите се въртят лафове и вицове, на които всички се смеем, а след секунда пак се фокусираме. Обичам класиката, даже с едно от любимите ми произведения на Бах спонтанно прикривам грешки на някой от бандата на концерти, но ми липсва свободата да импровизирам. Преди много години една приятелка виолистка имаше гадже кахонист и започнахме да ходим заедно на джем сешъни в един задимен офис. От 10 вечерта до малките часове вътре се пушеха цигари и всеки свиреше на някакъв инструмент. Така си събрахме банда и тръгнахме да свирим по клубове и на улицата.

Израснах с двама братя в един от по-крайните квартали и там децата постоянно играехме нещо навън – футбол, криеница, ръбчета, катерене по дърветата. На 13 минах към стрийт фитнеса. Тогава нямаше много площадки и се набирахме на един лост, на който се тупаха килими. После заминах да уча в чужбина, но щом се върнах обратно, започнах да тичам и да карам лонгборд. Първите няколко месеца нонстоп се пребивах, докато се науча, но след това се пуснах да развивам бесни скорости. Сега съм решила да карам само с протектори, защото си причиних няколко травми. Спортът ми дава свобода и самоувереност, защото като караш, ти всъщност не мислиш за нищо, освен за това да си бърз, да си фокусиран, да импровизираш. Пък и когато ти се налага да седиш 4-5 часа на едно столче, трябва да си физически подготвен, за да не се обездвижиш.

Била съм в 25 държави благодарение на втория ми баща, който много обича да пътува. В Египет например се научих какво е пазарене. Много исках да вляза в една от пирамидите, а на входа ми казват "200 лири" – това е моментът да започнеш да сваляш, докато не стигнете до някакъв консенсус. Винаги пътувам с челото, дори на ваканция, защото с него всъщност си я удължавам. Първият път, когато отидох на любимото си място Фуертевентура, един от Канарските острови, извадих инструмента, застанах на центъра и започнах да свиря. Всяка година се връщам там за по месец, запознавам се с музиканти и си правим импровизирана банда. Доскоро това беше начинът ми на живот: печелиш пари, харчиш пари, но имаш целия ден за сърф, плаж и обиколки, а вечерта свириш някъде. Имам приятели от там, които ми показват скрити места, ъндър-граунд пъбове и пътища, които ги няма на картата. Ако отидете на някой от Канарските острови, трябва да пробвате най-прекрасното кафе на света. Наричат го лече-лече – във висока чаша наливат кондензирано мляко, после кафе и накрая пяна. Отгоре слагат канела и често си доливат ром – всъщност Фуертевентура е едно от топ местата за ром.

Страхотното нещо в Genesis Orchestra всъщност е Йордан Камджалов, който прави така, че работата да се усеща като удоволствие. Всичко е толкова естествено и нормално като процес. Той говори с цветове и усещания, а отношението му към нас е много красиво. Няма да забравя как преди години палката му ни води заедно с Лиса Джерард през Симфония №3 на Гурецки за записите в БНР, макар че дискът излезе онлайн чак сега. След това направихме с нея концерт в НДК, за който започнахме да репетираме още от летището и ѝ имахме пълно доверие, тя е страхотен импровизатор. После пък я видяхме в Музикферайн във Виена, където се появи на наш концерт с една бяла роба и още с влизането аурата ѝ се усещаше от 50 метра. Беше дошла за един от класовете на Ханс Цимер, който също беше поканен, но и само тя ни стигаше.

Докато учих в Лондон, разбрах колко е важно да си прецизен с времето. Там има определени часови интервали за всичко и трябва да си страшно организиран, защото животът тече на други обороти. Първо учих в колеж, а за магистратурата ме приеха в Royal Academy of Music, където взех две години за една. Точно по средата на обучението ми обаче трябваше да прекъсна, защото нямах пари, последните месеци буквално се чудех какво да ям. Имах страшно много майсторски класове с челисти, за които трябваше да пътувам и в други страни, а не можех да си го позволя. После пак събрах пари и отидох да кандидатствам отново, но ме чакаше същият тежък изпит като преди. Помня как, когато стъпих на метростанцията на път за него, се разплаках и си казах "наистина ли пак се връщам в началото?".

Искам да съм като италианците и да живея до 102 години. Обожавам да спя и гледам да не спестявам от съня си. Ставам, тренирам, хапвам (разнообразна храна с 2 литра и половина вода на ден и фреш) и свиря. Много обичам да ходя на кино и се старая да отида на всички нови филми. Някои хора казват, че това са американски глупости, но на мен ми харесват заради звука, музиката, актьорската игра. Последно гледах Хищни птици и искам пак да ида с моите приятели, с които най-много се смеем. Обичам да се отвличам и с музика. В момента не спирам да въртя Дуа Липа, през два дни пускам нещо нейно във фейсбук. Откакто с майка ми чухме Be the One, си казахме, че тя ще стане световна, защото съм виждала как таи искрена любов към феновете си и как вдига цял стадион, всички хора в публиката ѝ са като един организъм. Според мен, ако правиш нещо от сърце и с любов, винаги ще се забележи от когото трябва.