Не се учудваме обаче да видим името на Нермин в куп проекти с география от Истанбул през Барселона до Манчестър – освен писател, тя е журналист със собствена рубрика в британското списание Ot и първият турски автор, поканен да участва в писателския форум на културната служба в Кьолн. Точно преди да акостира и на нашия Литературен фестивал, говорим с нея за най-важния тираж от 20 бройки, етиката на професия човек и свещената книга, която я държи близо до детството.

НАЧАЛОТО
Бях доста срамежливо дете. Затова и започнах да чета – вкъщи имахме голяма библиотека и вярвах, че героите в книгите са ми приятели. След време реших, че мога сама да ги създавам и започнах да пиша. Когато бях на 9, чичо ми направи нещо, което вероятно е променило целия ми живот. Един ден дойде при мен и каза: "Избери си няколко истории и поеми, които си написала, а аз ще съставя книга". Подбрах, дадох му ги, той ги свали с пищеща машина и направи корица. Отпечатал беше около 20 копия, а когато ми ги даде, каза: "Това е твоята първа книга, Нермин". Предполагам, че точно тогава реших да имам и други. След години, когато това се случи, никога не беше толкова специално.

КНИГАТА
Моята свещена книга е Момчетата от улица Пал на Ференц Молнáр. Когато бях дете вярвах силно, че героите вътре са истински хора и чувствах, че живея с тях, докато чета. Даже бях влюбена в Бока, а Немечек беше най-добрият ми приятел. Дори не знам колко пъти съм я препрочела, но и до днес ми носи същото чувство на щастие. Преди няколко години отидох до Будапеща, за да намеря местата, които Молнáр описва в романа и успях – беше наистина вълшебно.

ПРОФЕСИЯТА

Исках да бъда писател, а журналистиката звучеше най-близка до тази мечта. На приемния изпит в университета трябваше да застана пред комисия и да отговарям на въпросите им. Казах, че искам да пиша, а те ми отвърнаха: "Да си журналист не означава да си писател, на грешното място си". Защитих се като им обясних какво за мен означава да разказваш истории и така ме приеха. Вероятно най-важният урок дойде на първата лекция, когато професорът ни каза, че няма такова нещо като журналистическа етика – има човешка. По-късно в работата си винаги съм се придържала към тази мисъл – не е нужно да си велик журналист, трябва да си добър човек, да питаш разбираеми въпроси и да се интересуваш от отговора. Вярвам в хората и историите им, не вярвам в новините.

СМИСЪЛЪТ
Дори да не чувах отзиви от читатели, писането пак щеше да бъде смислено за мен, защото то не е начин да обясняваш нещата, а да ги разбираш. Имало е, разбира се, и моменти, в които някой идва при мен и казва "чувствах се много щастлив, докато те чета – спрях да се чувствам самотен". Мисля, че точно това е най-хубавото, което прави литературата: помага да разбереш другия и да осъзнаеш, че не си сам на света.

РИТУАЛЪТ

Непрекъснато си отбелязвам нещо, което ме е впечатлило. Имам листчета и тефтери във всички джобове и чанти. Правя си записки докато вървя, чета, говоря, пазарувам, дори съм се будила от сън, за да хвана химикалката. Най-много от всичко обаче обичам да ходя пеша. Всеки ден преди да седна да пиша излизам навън и се разхождам поне малко. Поемам въздух, подреждам си главата и отново си правя записки – този път на онова, което трябва да свърша през деня. После се прибирам, отивам в стаята, където пиша, затварям вратата и започвам.

ДОМЪТ
В момента живея официално в Барселона, но съм прекарала там едва четири месеца от годината. Наричам мой дом и Истанбул. И двата града са прекрасни – Истанбул е като приказка, а Барселона – като сън. Истината е, че като жена се чувствам по-добре в Испания. Усеща се, например, когато карам колело с къса пола – никой не се опитва да разбере с какво бельо съм, а това ме кара да се чувствам доста по-спокойна и свободна, отколкото в Турция. В Истанбул обаче има неща, които никъде не съм виждала. Като небето. Огромно, невероятно, безкрайно небе, каквото другаде просто няма. Също и специфичния вкус – на подправки, понякога кисели, като живота. И музиката – нервна и бърза, която обаче ти носи и някакъв мир. А най-важното е, че Истанбул е топъл, дружелюбен град. Дори да се сбиеш с някого, после задължително ще се прегърнете.

ВЕЧЕРЯТА

Трябва да е с приятели. Наслаждавам се на всичко сама – дори предпочитам през повечето време да съм насаме – но когато става въпрос за храна, обичам да съм на масата с близки хора. Перфектната вечеря е споделената. Дори да ми предложат най-изисканата кухня на света, ако се храня сама, тя няма никакъв вкус.

КИНОТО
Огромен фен съм на Роман Полански. Наемателят е страхотен филм. Иначе най-добрите разказвачи в киното за мен са Ханеке, Годар, Трюфо, Хичкок, Уди Алън и Нури Билге Джейлан. Последният филм, който гледах, е Първи контакт на Дени Вилньов и доста ми хареса.

МУЗИКАТА

Морисей е голямата ми любов, логично и The Smiths. Впрочем, можем само да съжаляваме, че няма да чуем нови албуми от Дейвид Боуи и Ленард Коен.

Софийският международен литературен фестивал е от 13 до 18 декември в Мраморното фоайе на НДК

Разговорът с Нермин Йълдъръм е на 14 декември от 17:00 до 18:00 с модератор Оля Стоянова