Beijing Diaries е книга с есета, която написах, когато живях и учих в Китай. Накарах се да остана близо година в тази далечна култура, беше комбинация от вътрешно пътуване и лични антропологични наблюдения. Според официалната версия учех китайски – език, за който нямах нито понятие, нито мотивация. Бях избрана със стипендия, след като спонтанно кандидатствах по време на лична криза след следването на История на театъра в Литва. Публикувах части от дневника си в седмично културно издание, а когато се върнах, поработих над нови пасажи, за да направя книга. Беше наполовина поетичен, наполовина антропологичен и хумористичен дневник, пълен с коментари и парадокси, накъсани от ревюта за китайско арт кино. Открих, че когато правиш дневник с цел да го публикуваш, той започва да се романизира. Не може да се избяга от това, че докато пишеш, използваш сетивата си, правиш връзки, играеш с езика и други текстове, асоциираш, преувеличаваш някои детайли… Никога не е суров или буквален свидетел на реалността. Пиша дневник и за себе си, но не често – най-вече го поддържам за архива си от уловени детайли. Харесва ми да знам кое кога е станало и да имам база данни със странни моменти или големи осъзнавания, които са ми се случвали.
Бюро – не! Бюро – да, моля!
Споменавала съм идеята писателят да стане от бюрото и тогава съм имала предвид интердисциплинарните си проекти. Когато работя с други артисти, най-често съм част от целия процес от началото до края. Участвам в прослушванията, репетициите, туровете, споделям критиките и мнението си. Това вероятно не е обичайно за писатели и драматурзи, които през повечето време се приемат като дясна ръка за виждането на централната фигура – режисьора. За мен са важни всички нива на превръщането на текста в друга форма. Харесва ми да работя с хора, с които съм близка емоционално и ментално, и да участваме в не-йерархичен творчески полилог (думата, измислена около 1960, означава диалог между много хора – бел.ред.). След като съм била в постоянни колаборации обаче, сега ми липсва времето сама на бюрото и да бъда писател в онзи отшелнически, романтичен смисъл (който е само фасада, защото работата на писателя хич не е романтична); да съм авторката, която дълго се разхожда, за да се отърве от творческата си криза, мае се, вместо да работи, и се фокусира върху собствения си ум. Миналата година работих върху стихосбирка на име Gorilla’s archives и беше такова удоволствие да се гмурна в изцяло текстова реалност, за да работя сама. Когато си сам обаче не можеш да се срещаш с брилянтни хора както при пърформансите, които винаги са работа в екип. За да обобщя, чувствам се най-добре, когато тези две практики – на заедност и на самотност – поддържат равновесие.
Чао, море
Когато за последен път гледах операта в павилиона във Венеция, щях да получа мигрена – в последните 10 минути кръвоносните съдове в главата ми пулсираха от твърде много емоции. От една страна се чувствах щастлива, че това трескаво и мегаломанско приключение приключва – беше 6-месечен маратон, в който операта се играеше два пъти в седмицата по 8 часа без почивка, без дори да говоря за интензивната година на подготовка. От друга страна си взимах довиждане с невероятните хора, с които станахме и приятели, и това също беше емоционално. Не го намирах за драматично или трагично: всички краища са нови начала, само че всяка такава трансформация изисква ментално усилие. Изглежда, че пеещият плаж и екипажът му продължават пътешествието си към нови контексти из кълбото – графикът им за следващата година вече е доста пълен.
Балансът на поетична и аналитична мисъл ми идва естествено. Бих казала, че е част от почерка ми – просто се случва. Корени се в наблюдението на всекидневния живот и способността ми да го превръщам в сюрреалистично и чудато нещо. Обичам парадокса като естетическо качество – той е дестилирана фантазия, въплъщение на противоречието.
Обичам да пътувам, а когато съм била някъде за резиденция, винаги е било продуктивно и обогатяващо да се свържа с хора и да се запозная с нови контексти. Да не говорим, че когато съм на непознато място, сетивата ми стават много по-сензитивни; плюс това мога да храня любопитството си и да ловувам нови истории. Обаче странното е, че последните 2 години не съм била в истинска рутина и имам усещането, че сериозно ми липсва. Сега, докато пиша тези отговори, седя в малък скучен град в Швеция до границата с Норвегия – запътих се насам почти директно от Венеция. Трябва да кажа, че страшно ми харесва тукашният ритъм, защото съм в непретенциозна и изолирана среда. Ставам в 7, отивам на бюрото си, после – почивка за обяд и обратно на компютъра. Това е съвършено място за писане, само че дойдох тук с джобове, натъпкани с крайни срокове, планирани разговори по скайп, важни списъци със задачи. Дори така съм благодарна за това забавяне и за възможността да си почина от постоянните ярки изживявания, чувства, форсмажори, хора, изкуство и внимание.
Страх ме е да живея в страх. Да губя неврони и внимание в незначителни неща.
