От броя | СФУМАТО: Ние съществуваме въпреки всичко, което пречи
СФУМАТО. Ръководен от проф. Маргарита Младенова, изоставя комерсиалното и се съсредоточава върху творческия процес, не върху готовите резултати. Това е театър, който трансформира хаоса в поезия и връща изкуството към неговото духовно и ритуално предназначение. Материалът е част от пролетния печатен брой на ПРОГРАМАТА.
Кадри: Федя Т. Цанова
Към какво се стреми СФУМАТО? Къде е неговата претенция и смисъл?
Не бих намесила претенцията, обръщам глава към смисъла. Цялата тази програма, защото ние работим на програми и не сме репертоарен театър, стъпва на разбирането, че днешният човек – и артистът, a и неговият зрител – имат необходимост от възстановяване на ценности. Ценности, които са потънали, които са в амнезия. Ние работим срещу забравата, срещу амнезията, срещу импровизациите. Това е предназначението на това пространство, на този театър.
Най-големият проблем е, че ако използваме като първообраз витрувианския човек на Леонардо – човека, вписан в кръга и квадрата, откъдето идва и името на театъра, – то в тази рамка вече не е вписан човекът. Вписан е някакъв паричен знак – интересът.
Относно вашия знак – човек, който е превърнал пътя в дом. Това не означава ли, че крайната точка никога не е била важна, съответно и достижима, това не е ли утопично?
В известен смисъл да, но между утопия и илюзия има голяма разлика. Утопията е възможен в невъзможното проект – мегапроект, а илюзията е нещо, от което човек трябва да се освобождава, защото тя е начин да излъжеш себе си. Утопията е опит да прекрачиш егото си, така да подредиш своите съотнасяния с по-голямото от теб, че те да влязат в хармония.
Тогава как възприемате бездействието – като метод за себеизразяване, като процес в изкуството?
Смятам, че всичко е действие. Започва с идеята, с видението, превръща се в замисъл, организират се условия, приобщават се хора… Говоря за етапите на създаване на една творба. Ние гледаме на театъра като на изкуство и на представлението като на творба, в която участват всички. В последния етап зрителите също са съучастници. Всичко това е действие. Аз не знам по-свръхживо и активно нещо от идеите. Те не са просто разум – поне не онзи, който Достоевски нарича евклидов ум, чистата прагматика и права логика. Стремежът е да узнаем цялата истина за човека и битието.
Ако има едно правило в СФУМАТО, какво е то?
Трудно е да кажа. Започнахме преди много години със студийно евангелие, което държахме като катехизис с няколко основни котви. Няма една единствена точка, около която да може да съществува цялата тази стратегия, която на всичкото отгоре оспорва предубеждението, че театърът, понеже е изкуство на „тук и сега“, е нетраен. Да, обаче същинската цел на театъра е да надмогне тази временност, а не да я обслужва. Защото такава е целта на всяко изкуство.
Не да обслужва, а да устоява и отстоява.
Разкажете ни за вашите ателиета.
Това е основната лабораторна форма на СФУМАТО от самото начало досега. Ателиетата стават все по-живи, все по-неочаквани. Последните ни ателиета са с по 90–100 човека, всички са въвлечени в темата – през провокациите, през текстовете, които задаваме. Те имат идеи, имат опит. Екипите сами се грижат за осветлението, звука, сценографията – гардеробът е отворен, целият театър им е предоставен, за да могат идеите да се случат. Не просто да ги разкажем, а да ги изиграем на сцена под погледа на публиката. Прекрасно нещо са ателиетата! Ако питате мен – ако беше възможно, бихме правили само ателиета и тях бихме показвали.
Какво бихте казали на хората, които ви смятат за прекалено претенциозни?
Имаше една такава фраза преди години – че ние сме се взели прекалено насериозно. Феновете на СФУМАТО я оспориха, като казаха: „Те не себе си са взели насериозно, а театъра вземат насериозно“. СФУМАТО след вас?
Надявам се учениците ни да продължат. Разбира се, през тях и техните възгледи, не можем да се превърнем в догма, която някой от друго поколение, в друго време да изпълнява. Те имат не просто тази школа, а този търсачески дух. Имат воля, имат сила. Достатъчно са въпрекисти, за да не клекнат пред всичко, което пречи. Защото, ако трябва да кажа едно изречение за СФУМАТО, то би било, че:
Ние съществуваме въпреки всичко, което пречи, а не благодарение на всичко, което помага.
