Ще започна с цитат на по-добри от мен – създаването на всяка творба е 99% работа и 1% вдъхновение. В моя случай може да говорим за 100% работа и никакво вдъхновение. Подходът ми е разделен на две части. Първата фаза може да продължи с години – размишлявам какво и как искам да направя. В случая с Ноктюрно това продължи 25 години. Втората част прилича на научната работа – трябва да намериш кой ще ти даде средства, за да реализираш направеното. Много телевизионни продуценти ненавиждат този мой метод, защото не мога да им дам график на продукцията, да им кажа кога ще е готова, какъв е сценарият, нито колко ще е дълъг. Ако можех да ви кажа какъв ще е филмът предварително, то защо да го правя? Откривам го в процеса на работа. Прилича на научен труд – знаеш каква е целта, но не какво ще откриеш по пътя към реализирането й. Историята на науката е пълна с открития – същото е и за мен. Просто следвам къде ще ме заведе материала. Тази втора фаза минава бързо. Започвам работата по монтажа и, не че по принцип е скучна, но я намирам досадна. Защото в главата си, аз вече съм завършил филма.
Какво е мястото на твореца – да отстоява позиция или да отразява?
"Музиката не може да изрази нищо, освен себе си”, казва Стравински. През 1981 направих филм за него. Интервюирахме много хора – всеки, който го е познавал. Трябва да знаете – той се жени нелегално за братовчедка си в Русия, срещу волята на църквата, и има четири деца от нея. След огромния си успех се мести в Европа, става известен, влюбва се в художничка. От този момент има два дома. Между интервюираните беше вдовицата на известен цигулар, за когото Стравински написва концерт за цигулка. Тя често стояла на концерти до композитора и виждала, че на третата част, Стравински винаги плачел. Веднъж след вечеря, когато композиторът изпил достатъчно уиски, за да е словоохотлив, го попитала защо плаче. "Тази музика е единственото средство, с което можех да се извиня на съпругата си, за всичко, което й причиних”, отговаря Стравински. Ето как дори и при него музиката изразява нещо повече от само себе си. Използвам музиката като пример, защото правя музикални филми, но същото може да се каже и за изобразителното изкуство. Произведенията на изкуството не могат да бъдат разглеждани извън контекста на обществото, в което са се създали, затова са важни. Не можем да избягаме от факта, че всеки артист твори, разказва за времето, в което живее със собственото си отношение към него. Бенджамин Бритън казва в началото на Ноктюрно – "Аз съм човек, не живея в изолация, и мога да говоря само за това, което виждам. А то е ужасно". Живял е във век на насилие. На СФФ Ноктюрно имаше две прожекции. Кратката ми реч беше една и съща – ако сте дошли да видите малък, спретнат, щастлив филм, за щастлив композитор, който е написал щастлива музика, сега е моментът да излезете от залата. Никой от критиците не излезе, но в първия момент, в който се появи насилие на екрана, пет-шест души от публиката си тръгнаха.
Да, имаше коментари, че във филма има прекалено много насилие и ужасяващи гледки…
А те в кой век живеят? Пуснете си телевизора и вижте какво се случва в Сирия, показват го всяка вечер.
Какво ви провокира да правите поредния си филм?
Моят издател вече 30 години ме пристиска за едно и също – "Моля те, напиши си автобиографията!“. Винаги му отказвам и всеки път получавам един и същ отговор – "Колко хора познават едновременно и Стравински, и Джон Ленън?“. Вече написах есе по този въпрос. Стигнах до извода, че сходството между всичките ми филми за личности е наличието на качества – смелост, доблест, било то в интелектуален, философски или физически смисъл. Това са хора, които отиват там, където повечето не смеем. Те са едни от нас, но не са като нас. Направих филм за Маргарет Фонтейн, известна танцьорка. Маргарет тръгва на турне, пристига в непознат театър с много твърда сцена, с пирони, неизметена добре и е време за започват. Тя е зад кулисите, трябва да излезе с голям скок и ако се приземи на пирон или се подхлъзне може да си счупи глезена – тогава край на кариерата й. За да направи този скок от Маргарет Фонтейн се изисква колосален кураж. Бенджамин Бритън пък бил хомосексуален – нещо, което по онова време е било незаконно. Можел е да попадне в затвора. Бил е и пацифист, винаги е правил това, в което е вярва, което също изисква невероятна смелост.
Има ли следствена връзка между качествата на личността и значимостта на тяхното творчество? Брамс живее сред проститутки, а Калас е обикновена, физически невпечатляваща жена със страхотен глас…
Наистина, в края на живота си Брамс е живял с проститутки. Те са се грижили за него и той очевидно се е чувствал комфортно. По това време написва Опус за пиано 117, 118 и 119. Можете да слушате тези произведения без никаква представа за изброените вече обстоятелства. Твърдя обаче, че когато се знае защо и кога са написани, са още по-прекрасни. В този период Брамс вече не се интересува от слава и богатство, от това какво мислят хората за него, а пише прекрасни миниатюри за тези жени.
Какъв е пределът на компромиса, който бихте направили?
Никакъв. Макар да не е изцяло отговор на въпроса. Когато филмът е завършен, винаги го показвам на двама-трима мои приятели, на чието мнение вярвам. Вслушвам се в това, което казват. Е, то не значи, че ще променя нещо във филма. Единият е известен политически автор, другият – музикален мениджър, а третият – просто стар мой приятел. Те винаги ми казват истината. Ако и тримата кажат "О, това е ужасно скучно!”, ще започна да се притеснявам.
Това е истината отстрани, оценката за филма, а как се добирате до истината за вашите герои?
Ако се върна към филма за Стравински, един от интервюираните беше известният хореограф Серж Лифар – последният велик хореограф, който е работил със Сергей Дягилев. В края на интервюто започна да разказва за смъртта на Дягилев. Прекрасна история, но нито една дума не беше вярна. Е, какво да направя? Дали да включа историята, защото е добре измислена, или да не я включа, защото знам, че не е вярна. Включих я. Защото за мен бе важно, че 50 години след смъртта на Дягилев, докато разказваше историята, той плачеше.
Всеки от нас има своите различни лица. Моята цел не е да реша кое от лицата е най-вярно и най-истинско, а да размишлявам върху това, че имаме всички тези лица.
Филмите на Тони Палмър са в програмата на София филм фест:
Вагнер е в Дом на киното, 25, 26, 27 март, 15:30
All My Loving е в Дом на киното, 25 март, 18:30
