Някои художници никога не си отиват: спомен за проф. Валентин Колев

Аз не съм художник, защото мога да рисувам. Аз съм художник, защото не мога да не рисувам.

Едва ли има по-точно определение за живота и творчеството на проф. Валентин Колев от тези негови думи. На 9 август той щеше да навърши 78 години – повод да си спомним не само за един от най-значимите български живописци и преподаватели, но и за човека, който превърна живописта в своя съдба.

Има художници, които оставят след себе си изложби. Има художници, които оставят школи. Има и такива, които оставят начин на мислене. Проф. Валентин Колев беше от последните.

За поколения негови студенти той беше не просто преподавател по живопис и композиция, а човекът, който умееше да превърне разговора за картината в разговор за литературата, музиката, историята и самия живот. За колегите си беше художник с безпогрешен усет към истинската стойност. За публиката – един от най-фините и разпознаваеми съвременни български живописци.

И въпреки международното признание, десетките изложби по света и многобройните отличия, проф. Колев остана верен на едно място – ателието.

Далеч от публичния шум, той създаде хиляди произведения, без да превръща изкуството в спектакъл. Не търсеше бързото впечатление, а онова рядко състояние, в което живописта започва да говори сама. В свят, който все по-често измерва успеха с видимост, той избра обратния път – да остави картините да бъдат неговият глас.

Неслучайно неговите платна не се разкриват от пръв поглед. Те изискват време. Приканват зрителя да се приближи, да остане, да открие как светлината се ражда между два полутона, как пространството се изгражда с цвят, а тишината започва да има форма. В тях няма показност. Има мярка. Няма ефектност. Има истина.

Живописта за Валентин Колев никога не беше само професия. Тя беше философия. Начин да разбира света и да общува с него.

Тази вътрешна необходимост личеше и в преподаването му. Десетилетия наред в Националната художествена академия той възпитаваше млади художници не с готови рецепти, а с пример. С изключителна деликатност и уважение към индивидуалния талант той показваше, че композицията не е само построяване на образи, а построяване на мисъл. Че цветът има характер. Че светлината има смисъл. И че най-важното качество на един художник е честността към собственото му виждане.