Обективът не е обективен. Той е просто една рамка: Георги Величков

Изложбата Невидима София не би съществувала без петимата фотографи, чиито кадри ни докоснаха и продължават да ни напомнят повече от месец колко важно е архитектурното наследство и неговото опазване. Дойде време да се срещнем с Георги Величков – петото и последно лице, което застана зад обектива и запечата красивия, но рушащ се облик на стара София. 

През 90-те години Величков работи като журналист в няколко национални всекидневника, а в началото на този век започва да се занимава и с фотография. Оттогава той организира три самостоятелни изложби, няколко в съавторство, а колективните изложби, в които взема участие, са над 50.  Печели десетки награди от национални и международни фотоконкурси, докато продължава да публикува не само снимки, но и статии в десетки онлайн и печатни издания. Прави всичко това и все пак повече от 15 години намира време и за една друга страст – преподаването и воденето на фотографски курсове.

Невидима София е поредният фотографски проект, в който той се включва и успява да остави частица от себе си. Какъв е процесът на селекция на кадри за дадена експозиция, има ли нещо, което го изненада, от стара София и къде се крие нейният дух? Научаваме в следващите редове.

По какъв начин журналистическата ти кариера е повлияла на работата ти като фотограф? Какви качества, придобити от журналистиката, намираш за полезни в създаването на изкуство?

Образите във фотографията са изразно средство, както са думите в речта. С образи и думи може да се създава изкуство, а може да имат и само информативна стойност. Това което намирам за ценно както в журналистиката, така и във фотографията, е хем да разкажеш някаква история, хем да я разкажеш по възможно най-красивия начин. 

Как се случи кариерният ти преход от журналистика към фотография?

Предпочетох фотографията заради по-голямата степен на свобода и независимост от външни влияния и фактори.

Участвал си в над 50 изложби досега. Как избираш най-подходящия кадър за дадена експозиция?

Трудно. Обикновено питам приятели. С чуждите кадри е лесно, защото гледаш техническите и естетическите качества на снимката. При своите се намесват емоциите и спомените, които са свързани с лични преживявания. Често те изкривяват естетическата преценка.

Кое би определил като най-голямото си постижение във фотографията?

За мен фотографията е много лично преживяване, а не състезание. Машина на времето, с която мога да сърфирам в годините. Затова и с моя колега Бони Бонев така нарекохме книгата, която написахме – „Фотографията – твоята машина на времето“. Но понеже предполагам че под постижение се има предвид някакъв приз – преди години спечелих международен конкурс и наградата беше десетдневно фотосафари в Намибия.

Имаше ли опит с мобилната фотография преди този проект? По какво се различава тя за теб от работата с фотографска техника?

Да, от години се опитвам с телефона да снимам сюжети, които по принцип снимам с фотоапарат. Мисля, че имам добри попадения с телефона, даже съм копирал за изложби. Но като цяло с телефона е по-трудно. Предимството е, че е винаги у мен.

Какво ти направи впечатление при заснемането на сградите за изложбата „Невидима София“? А какво те изненада?

Не съм изненадан, познавам добре тези сгради. Самият аз съм отраснал в такава, а в една от тези, които снимах, живееше мой съученик и приятел от детството. Сега е необитаема.

С какво е по-различен градът, когато е пречупен през обектива?

Обективът не е обективен. Обективът е просто една рамка, в която според желанието можеш да разположиш всичко: старото, новото, красивото, грозното, лъскавото, олющеното, видимото или невидимото. А обективно градът е всичко това едновременно.

На какво според теб преди всичко се дължи пренебрегването на
архитектурното ни наследство?

На първо място смятам, че е ценностната система на хората, от които зависи опазването и съхранението на това наследство. Със сигурност има купища технически и юридически пречки, но вярвам, че при добро желание те са преодолими, след като в едни италиански, германски или дори чешки или словенски градове са успели да ги преодолеят и там старата архитектура изглежда доста по-добре.

Според теб жив ли е все още духът на стара София? Защо? Къде се крие той?

За мен е жив именно по малките улички, именно в тези „невидими“ сгради, защото те ми говорят, те са свързани със спомените ми от детството. Припомнят ми истории, понякога дори измислени.

Водиш и фотографски курсове. Какво би посъветвал младите фотографи, които тепърва прохождат в занаята?

Тук ще прерифразирам Ернст Хаас: Най-важното е да виждаш нещата. С всеки апарат или телефон можеш да заснемеш това, което виждаш, но най-важното е първо да го видиш. И към първата тема за разказването на истории – все още се набляга на словото като изразно средство, но в днешния информационен век картинките са превзели общественото пространство и е време да обърнем повече внимание на образа като изразно средство. Да си служим с образи също има правила и също се учи по начина, както да съставяме изречения.

По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.

Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.

От 28 ноември до 7 декември в галерията на открито пред Народния театър Иван Вазов разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но рушащи се сгради – еталони за изящество и култура, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов и Георги Андинов, създадени специално за изложбата.