Обърнатата пирамида на „Идиотският триъгълник“

текст Анастасия Стоева

Идиотският триъгълник е опасна зона, където корабокрушират самозаблудите се и където пирамидата на дебнещия в дълбините айсберг е разграфена на класи в определена от финансовите възможности йерархия. Великолепната сатирична комедия на Рубен Йостлуд е изключително интелигентна, хаплива и безпощадно критична към обществото – не подминава нито една идеология, изобличава както богатите, така и бедните и доказва, че дори прослойките да се менят, светът се движи по преопределен коловоз на потиснати и потисници.

Може би по-удачно би било да се запази буквалният превод на заглавието на лентата: Триъгълникът на тъгата. Не само че още по-добре затвърждава комичното в наративите от типа „И богатите също плачат“, но и подсилва чувството за ирония в постепенно ескалиращата градация.

Предупреждаваме, че оттук нататък в ревюто можете да попаднете на елементи, които издават детайли от сюжета.

Смисълът на словосъчетанието triangle of sadness ни е обяснено още във въведението и илюстрирано чрез контраста между „усмихнатите“ и „намръщените“ търговски марки. Като термин в пластичната хирургия „триъгълник на тъгата“ се наричат бръчките между веждите, които се появяват в резултат от прекомерно мръщене от напрежение, гняв или тъга. Заглавието тук има и добавена стойност в контекста на парите. Докато чакат за моден кастинг, младите мъже се забавляват с игра на редуване на весели и арогантни изражения, разлика, типично откривана между рекламите на по-бюджетните брандове и тези с висок статус. Това наблюдение е толкова точно, че вече не можем да не забележим тенденцията: от транспарантите на скъпите магазини надничат сериозни лица с погледи на „лоши“ момчета и момичета, докато към достъпните предложения ни теглят широки усмивки и задружни фотографии на стилно (но ежедневно) облечени младежи. Е, и какво от това?

Тънката ирония на Йостлунд заляга в идеята, че високият статут върви в комплект с чаровно презрителна физиономия – нищо чудно, че Карл, един от главните персонажи, може да се похвали с именитата бръчка. С парадоксалния дисонанс между промотирането на продукти, предназначени за различни социални класи, режисьорът коментира несъответствието между стереотипа, показността и действителните трудности в живота и с присмех се прицелва във фразата „парите не са щастие“. Когато животът ти е толкова преситен с привилегии, мръсните платна на моторна яхта без платна могат да те хвърлят в дълбока криза, способна да издълбае в челото ти триъгълник на тъгата с дълбочината на Марианската падина.

В голямата си част Идиотският триъгълник е задълбочено изследване на позициите на широк набор от персонажи в различни ситуации и йерархични структури. В самата му сърцевина заляга играта на роли и очаквания, красотата като валута и непреодолимият ход на историята, която неизбежно достига до критичната си точка на класово разделение и експлоатация. Самият Йостлунд споделя, че най-вече го интересуват моментите, в които се проваляме в това да бъдем добри хора. Независимо дали сме поставени в екстремна ситуация с шанс да започнем на чисто, или се сблъскваме в обикновен ежедневен конфликт за това чий ред е да плати сметката, ние сме поставени пред дилема, която повече прилича на безизходица.

Още във въведението навлизаме напълно в позицията на Карл в модния свят. Коментарите, че има нужда от ботокс и не е участвал в сериозна кампания от три години, съвсем логично довеждат до конфузна ситуация по време на модното ревю на неотразимата му половинка Йайа – докато тя се обхожда самоуверено подиума под светлината на прожекторите, той е принуден да се измести от мястото си и да седне най-отзад, обгърнат в тъмнина. Във взаимодействието на двамата влюбени (дали?) виждаме мъжката и женската социална роля, предизвикателствата на общуването между тях и живота като постоянна игра на правилни и грешни решения. Поставен е въпросът за равенството в една двойка, конфронтирано от обществените норми и очаквания и интеракциите между хората като постоянен риск от провал.

Така стигаме до една от трите най-важни опорни сцени в Идиотският триъгълник – спора за сметката. Тук Йостлунд много ясно разпределя ролите на Карл и Йайа чрез изкусно кадриране, хореография на погледите и езика на тялото, позициониране на героите във вътрешнокадровото поле и редуване на съответните крупности. Личи си, че режисьорът си служи със сториборд по внимателно обмислените разстояния и разпределението на пространството: докато Йайа е седнала с гръб към обширния салон на ресторанта, а зад нея се мержелее прозорец, Карл е приклещен в ъгъла и е показан в малко по-едър план от нея. По този начин се подсилва динамиката на взаимоотношенията им, а зрителят подсъзнателно асимилира у кого е контролът. Автоматично осъзнаваме свободата на младата жена и неудобната позиция на нейния приятел. Докато скандалът за това кой трябва да плати ескалира, движението на камерата подсилва чувството за съспенс, като се задържа върху този, у когото е топката.

В тази встъпителна част от лентата многократно чуваме, че не става въпрос за пари, и донякъде наистина е така. Става въпрос за красотата като средство за охолен живот, тема, повторена присмехулно в последния епизод. Ако се върнем на въпроса за йерархическата финансова пирамида, осъзнаваме, че започваме от преобърнато положение – в света на модата мъжете модели печелят едва 1/4 от дохода на жените. Докато реалните възможности на двойката са обратни на стандартното, техните социални роли остават същите, което поражда още по-дълбок конфликт както между тях самите, така и в собственото ни съзнание. Осъзнаваме в дълбочина абсурдната власт, която не само парите и външността, но и дълбоко вградените кодове на поведение имат върху живота ни, при това без натрапени или очевидни подсказки, а чрез много добре структурирани детайли.

Във втора част, Яхтата, все още очакваме сюжет тип Менюто или Дискретният чар на буржоазията и живеем под заблудата, че посланието на Идиотският триъгълник ще се отнася изцяло до лицемерието на богатите. Имаме всички необходими предпоставки за това предположение, включително и поради също толкова дълбоката бездна между средната и ниската класа: докато стюардите екзалтирано скандират в очакване на големи бакшиши, чистачите преносно и буквално се намират ниско долу, под тях. Още тогава за пръв път виждаме и Абигейл, която по-късно е сред основните действащи лица. Всъщност тя се появява неколкократно във втората част на филма, но сякаш не я виждаме, а я възприемаме като част от масовката. По този начин Йостлунд изобличава собствените ни предразсъдъци и ни предизвиква да преразгледаме първосигналните си мисловни процеси.

По-късно преосмисляме впечатлението си и осъзнаваме, че парите са мерило за статут в контекста на съвременното капиталистическо общество, но в действителност робуваме на експлоататорския модел, независимо дали финансовият въпрос изобщо фигурира в общата картинка. Класовите маркери по-скоро залягат в предимството, което едни имат пред другите, а зависимостта от държащите контрола поставя останалите в подчинена позиция. Валутата може да бъде парична, но и под формата на услуга, необходимост и дори физически комфорт.

Все още на палубата идеята за стойността на красотата намира и своята противоположност в лицето на руския производител на торове. Неслучайно още в самото начало на средния отрязък на филма нерядко в звуковото оформление присъства жужене на мухи. Красотата е разядена, корумпирана и зад изисканата външност на круиза лежи същата тази купчина тор, която така цветисто и цинично избива по време на сцената с капитанската вечеря.

Именно капитанската вечеря е най-ключовият момент от целия филм, ако не броим неговите финални минути. Подготовката за нея тече дълго преди това с изящна и ненатраплива градация, вмъкната както в диалозите, така и в сценографията. Самата сцена е брилянтно написана и режисирана и макар че не е за гнусливите, киносалонът се изпълва със смях. От влюбената двойка производители на оръжия, които гордо споделят любовната си история (при това, забележете, великобританците носят имената на Уинстън и Клементайн Чърчил) и първите желеподобни предястия, които могат да ни накарат да ни се пригади, дори да не сме на лодка, до абсолютната бъркотия, която протича след това – всеки нюанс в поведението на героите, промените в декора и движението на камерата е изпипан до последния детайл. Обръщаме внимание на безпризорната количка с пособия за почистване, сигнализираща, че Абигейл навярно вече е някъде другаде, скрита на безопасно място, но на първо гледане тази подробност отново преминава на заден план в съзнанието ни.

Без да стъпваме на политическа почва, отбелязваме и брилянтния пиянски диалог между руснака капиталист и американеца комунист… така де, марксист, както той многократно настоява. Въпреки че капитанът също е карикатурен персонаж, на моменти в неговите словоизлияния отличаваме авторския коментар на самия Йостлунд: „Не можем да погледнем себе си като диво животно. Вместо това си измисляме конструкции, с които да оправдаем действията си. Понеже сте богати, вие сте филантропи, за да успокоите гузната си съвест“. Със сигурност не е учудващо, че Идиотският триъгълник остава на по-задна позиция, отколкото заслужава, в повечето американски филмови награди и класации. Тъй като в размислите и позициите на капитана често рефлектира авторова позиция, въобще не е изненадващо, че обвиненията срещу американската система, правителство и лицемерие не са особено добре приети от тамошните критици и публика.

Всички досегашни коментари достигат апогея си във финалната третина, когато са сведени до възможно най-първичните си проявления. Първоначално оцелелите се стремят да поддържат същите социални роли и динамика, с които са свикнали, но скоро пирамидата се обръща за трети път и дори първосигнално да приветстваме този обрат, скоро ни става ясен основният проблем на човешката цивилизация. В един идеален свят няма да въртим пирамидата на различните ѝ страни в търсене на правилната формула, а бихме я сринали до основи, за да построим нова структура от останките. Тук обаче моделът остава един и същи, въртят се единствено замесените действащи лица.

Тук отново най-силно блести чудесната сценарна работа и нюансираната разкадровка. В самото начало на трета част героите са представени в много общ план, оставяйки зрителите да гадаят кои са оцелели само по силуетите и гласовете им. Самото кадриране на персонажите по групи спрямо психологическите им взаимоотношения също е внимателно обмислено и разчита на интелигентността и интуицията на публиката. Предпоставките, водещи до финала, са заложени като капани една по една, например убийството на магарето от великия „ловец“ на групата.

В този ред на мисли ловец ли е Абигейл, или е жертва? Съумява ли да разруши пирамидата, или си избира роля най-долу или най-горе в йерархията? Отговорите на тези въпроси за оставени на нас, но в действителност нямат голяма тежест. Финалната сцена е изключително важна, но повече като илюстрация на любимите на Йостлунд морални дилеми, отколкото чисто сюжетно.

И така, защо завършваме грандиозната сатирична епопея с кадър на тичащия Карл? Нашето предположение е, че вероятността само една от възлюбените му да се завърне от изследователската мисия, за него представлява опасност. Младият мъж вижда изход от комфортното си съществуване и възможността да попадне в капан го плаши. Дали се е впуснал след жените, за да ги спре, или бяга от избора между двете, който рано или късно трябва да направи, е въпрос на зрителска преценка. У нас остава решението дали да се устремим към привидната свобода, или да поемем отговорността и да изберем да бъдем по-добри. Всеки път.