След като завършва художествената академия в Мюнхен, през 1898 скулпторът Жеко Спиридонов се завръща в България и е назначен за преподавател в Първа софийска мъжка гимназия, а по-късно и в Рисувалното училище, на което впоследствие става неколкократен директор.
Първите бюст-паметници в България са поставени в Морската градина във Варна в началото на XX век. Изобразени са граф Игнатиев (1903 и 1908), Христо Ботев (1910) и Васил Левски (1912). Техен автор е именно Жеко Спиридонов, който в същия период създава и още няколко от своите ранни шедьоври.
След края на Първата световна война българският народ се нуждае от повдигане на духа. Затова през 1920 министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски представя Законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на парк Княз-Борисова градина в София. Сред мотивите си министърът включва следното:
„Най-доброто средство да се възпита в един народ, особено в младите генерации, устрем към възвишена народополезна дейност, е без съмнение засвидетелствуването от страна на държавата, че тя високо цени труда на ония деятели от по-раншните поколения, които деятели са допринесли нещо съществено за развитието ѝ.
Това засвидетелстване на почит от страна на държавата може да бъде сторено по много начини, но постигат целта си най-вече онези, които са по-видими, по-осезаеми. Един от тях е поставяне на изваянията на деятелите там, дето могат да бъдат те видени и запомнени колкото се може от повече хора, от всички възрасти и всички обществени слоеве.”
Заслужено първият паметник в Алеята на бележитите българи е този на Иван Вазов. В последните години от живота си творецът често позира пред различни наши скулптори. Най-близкият човек на поета в този период е проф. Иван Шишманов, който споделя, че на 22 юни 1916 „някакъв скулптор е излепил бюста на Вазов. За жалост несполучлив. Особено грозно е челото: ниско, грубо, дебело“. Авторът добавя, че поетът не е благодарен обект „ни за ваятеля, ни за живописеца“. Според Шишманов единственото средство, което би могло да представи „същинския Вазов“, е фотографията. Само тогава могат да се уловят „сияещото му лице и блестящите му очи“.
Това не пречи на редица други творци да докажат уменията си, извайвайки скулптурен паметник на поета. През есента на 1917 Елена Георгиева прави пореден опит да увековечи образа на Иван Вазов. Отново Шишманов споделя, че по време на сеанса писателят нетърпеливо позира, а накрая остава недоволен от резултата. Въпреки това министърът на просвещението от 1913 до 1918 Петър Пашев, член на Либералната партия, одобрил творбата и обещал да откупи няколко екземпляра за училищата и читалищата.
В края на 1919 се заражда идеята за отбелязването на големия Вазов юбилей, на който да се честват 70 години от рождението и 50 години от началото на творческата дейност на поета. В юбилейната програма е включено и откриването на паметник на Народния поет в Княз-Борисовата градина.
Въпреки негодуванията на твореца само няколко месеца по-късно е създаден специален комитет, който се заема с организирането на голямото народно тържество. В последния февруарски ден на 1920 са взети няколко важни решения за провеждането на празника, сред които и „да се възложи на скулптора [Иван – бел. ред.] Лазаров да направи бюста на Вазов“.
По това време Иван Лазаров е преподавател по скулптура в Държавната художествена академия. Няколко години по-рано е първата среща между двамата. Скулпторът си спомня, че през 1916 или 1917 се осмелява да покани Вазов в ателието си, за да му позира. На поканата поетът отвръща с „Добре, ще дойда. Кога и къде?“. Към онзи момент Иван Лазаров държи малко ателие на четвъртия етаж на къща на ул. Екзарх Йосиф. За работата си с Иван Вазов скулпторът споделя:
„Добротата, която излъчваше неговата фигура, не намаляваше идеята за големия човек, може би тъкмо това го правеше още по-голям. И така почнаха нашите сесии. Струва ми се, че Вазов дохожда три-четири пъти в ателието ми. Винаги точен. Аз направих цялата му фигура, около 70 см. висока. Интригуваше ме цялата му фигура, толкова характерна и толкова величествена.“
През същата 1917 учителят на Иван Лазаров от Художественото училище – Жеко Спиридонов, също работи по бюст-паметник на писателя. За разлика от Иван Лазаров, Жеко Спиридонов познава добре своя модел, тъй като е негов приятел и роднина по сватовство. Мраморният бюст на Иван Вазов е изработен в две реплики, като едната е запазена у наследниците на скулптора.
През 1920 проф. Иван Шишманов и братът на Иван Вазов – Владимир, посещават ателието на Жеко Спиридонов на Хан Аспарух 30, за да зърнат бюста, изработен няколко години по-рано. Въпреки че поетът позира на майстора само три пъти, Шишманов твърди, че паметникът излиза „много сполучлив“. Поради този факт и с оглед на това, че Вазов не желае да позира никому повече, Комитетът избира именно тази творба за юбилейния Вазов паметник.
Няколко месеца преди празника, на 7 юли 1920, е взето решение каменоделската работа на бюста на поета да бъде изпълнена от скулптора Марин Василев по проекта на Жеко Спиридонов. Постаментът е изработен от бял камък и така целият паметник е подарен на Софийската община от Художествено-индустриалното училище. Решено е и мястото на монумента – в сърцето на Княз-Борисовата градина.
Юбилеят на Вазов е съпроводен с всенародни тържества, като в София и Пловдив са организирани множество мероприятия в чест на Народния поет – звание, дадено му официално на 24 октомври 1920 от цар Борис III, заедно с дарение в размер на 100 000 лв. Но покрай всички събития не е открит Вазовият паметник.
На 21 септември 1921 Иван Вазов заговаря директора на Народния театър Христо Цанков-Дерижан пред входа на сградата, за да го помоли за съдействие.
„Знаете ли какво, снощи ми дойде наум… Помолете господин министъра: нека тия дни нареди да се открие бюстът ми в Борисовата градина. Вече доста време се мина, откак е поставен, пък няма защо да се бави повече.“
Още същата вечер директорът среща министър Стоян Омарчевски и му предава Вазовата молба. Министърът поема ангажимент, че ще предприеме нужните действия за откриването на паметника.
На другия ден Иван Вазов се среща със своя приятел д-р Никола Салчев. Разходката им преминава през Княз-Борисовата градина. След дълго обикаляне из алеите, вместо да тръгнат към изхода, Вазов хваща под ръка спътника си и го повежда към една затворена палатка.
„Тук ваят моя бюст, което не е редно, докато съм още жив. Не исках да го видя, докато го открият официално, ала сега ще изменя на решението си. Нека го зърнем!“
Поетът откопчава каишките и разтваря брезента. Двамата влизат в палатката и застават пред паметника. След дълго мълчание те провеждат следния разговор, предаден от д-р Салчев в спомените му:
„– Намираш ли го, докторе, сполучлив?
– Същият Вазов – отметнах аз.
– Мъртвият певец – шеговито рече той.
– Но неговите песни все ще се четат – допълних и млъкнах, за да наблюдавам съвсем изменения поглед на великия поет.“
След десет минути, в които двамата стоят „безмълвни и неподвижни“, Иван Вазов и д-р Никола Салчев напускат палатката. Поетът сам закопчава каишките ѝ и скоро след това казва:
„Обяд наближава, да си вървим.“
Поетът се прибира вкъщи, където го чакат сестра му Въла и нейната дъщеря Събка. Вазов споделя на роднините си за разходката из градината, след което сяда на масата, за да обядва. Скоро след това сърцето на Народния поет спира да бие. Така той не успява да види откриването на своя паметник.
Години по-късно в „синята къща“ на Хан Аспарух 30 се настанява детският писател и поет Димитър Спасов. Негови са текстовете на незабравимите Зимна песничка, известна с името Над смълчаните полета, както и на Лека нощ, деца, позната като Аз съм Сънчо. Неслучайно на фасадата на „синята къща“ е поставена паметна плоча с откъс от тази любима песничка, с която заспиват няколко поколения деца.
