„Опенхаймер“ на Кристофър Нолан и драмата на унищожителя на светове
Всеки път, когато името на Кристофър Нолан се изпише на екрана, очакваме епично приключение, гръмки звуци и завладяваща картина, подплатени с умствена гимнастика, без която сюжетът се извива, заплетен на възел като логически пъзел. В Опенхаймер режисьорът остава верен на себе си, но надскача изискванията на запалените си фенове, поднасяйки навярно най-добрия си филм от доста години насам. Лентата, макар и биографична, не цели да проследи живота на Робърт Опенхаймер, нито да ни залее с детайли от житейския му път. Вместо това тя заразява зрителя с ужасяващата тежест зад отговорността към изобретяването на оръжие за масово унищожение.
Нолан винаги се е затруднявал да бъде човечен в сюжетите си. Типично за себе си той вкарва множество различни герои и търси драматичен ефект във взаимодействието между тях, без да влиза в дълбочина в характерите и без да развива емоционалната им картина. Изненадващото предвид жанра е, че тук неговото нежелание да обогати персонажите с повече цвят не пречи, тъй като напрегнатото действие и непрестанното прескачане напред и назад във времето задържа интереса ни през целите три часа на филма, а посланията на филма остават да ехтят в ума ни дълго след финала.
При все това дори когато ни запознава с най-големите разриви в отношенията на Опенхаймер (Килиан Мърфи) със семейството и колегите му и ни превежда през неблагодарното и дори отмъстително отношение към него в променливия политически климат на САЩ по време на Студената война, тези конфликти остават само контекст за най-важните събития във фабулата. Нолан използва героите си като инструменти за изграждането на интригуваща история и фокусира любовта си към киното в амбициозната сюжетна композиция.
Донякъде студен и отдалечен, режисьорът не се стреми към душевна връзка с публиката, но пък изпълнява майсторска акробатика между проблематики и пластове история, без да изисква предварителна подготовка от зрителите и без да ги товари с нуждата от допълнителен контекст. Дори бихме казали, че най-доброто преживяване е гарантирано за тези, които влизат в прожекцията насляпо, без задълбочени познания по темата.
Този път Нолан решава да кривне от праволинейното и въвежда изключително красиви абстрактни визуализации, близки кадри на искри и огнени езици в космически мащаби, които са още по-въздействащи на IMAX екран. Приносът за главозамайващото им въздействие е на главния оператор Хойте Ван Хойтема, с когото Кристофър Нолан работи за пореден път, след колаборацията им в Интерстелар, Дюнкерк и Тенет. Освен това във филмографията на Хойтема присъстват и епичните Към звездите и Не! и макар че този път историята остава здраво стъпила на земята, той намира креативна свобода във вътрешния свят на Опенхаймер.
Паралелите между науката и изкуството са налице още в първите минути на филма както в сценарно отношение, така и във визуален план. Докато Опенхаймер се взира в картините от Синия период на Пикасо или се наслаждава на Пролетно тайнство на Стравински, в умът му кипи вселенска красота, диктувана не от палитра и цигулка, а от уравнения, атоми и механизми.
Тази красота обаче може да се окаже е пагубна. Науката сама по себе си не може да бъде зла или добра: това са човешки качества, привични за този, който избира как да приложи технологичния прогрес върху всеобщото ни съществуване. Докато фантазията бушува зад клепачите на физѝка като умираща звезда, тя е в най-чистата си, идеална форма и прилича на изблик на творческо вдъхновение. Едва по-късно героят съзрява за мисълта, че в очарованието на унищожението с неговата необятна мощ ехти фразата „Пътят към ада е постлан с добри намерения“. В един момент към Опенхаймер е отправено точно това наблюдение: „Робърт, ти виждаш отвъд света, в който живеем. За това си има цена“. Тази цена се оказва по-висока, отколкото той е готов да плати: да се превърне косвено в убиец под звуците на аплодисменти.
Любопитно е и решението да се комбинират цветни с черно-бели кадри и макар че ни отнема няколко минути да разберем логиката на редуването между двата похвата, бързо осъзнаваме, че цветни остават субективните сцени, пречупени през погледа на Опенхаймер, докато черно-белите секвенции илюстрират разказаното от другите персонажи. По този начин още по-ясно се подчертава цветният свят на гения в цялата му плътност. Но „геният не гарантира мъдрост“ – тя идва по-късно заедно с болката, съжалението и борбата срещу една несправедлива система.
Именно затова за да обхванем цялата картина, се нуждаем от паралелното развитие на няколко сюжетни нишки, разположени в различни отрязъци от време. Следим основната история за изобретяването на атомната бомба не в реално време, а в ретроспекция през призмата на разпитите на Опенхаймер през 1954 година. Тази структура е особено успешна тук, тъй като Опенхаймер е нещо повече от биографичен филм – той е философско изследване на връзката между амбицията, политиката, милостта, страха, жертвоготовността и интелекта, поставяйки удивителен знак върху отговорността, която носим върху последствията от решенията си.
Цялата лента носи чувство за неизбежност, докато гледаме как Робърт носи бремето на променения от него свят като Атлас и същевременно като Сизиф се опитва да избута канарата на направените избори обратно на върха на планината. От всички тези препратки към гръцката митология най-ярка е тази към Прометей, който донася огъня на хората – алюзия, присъстваща както в диалозите във филма и в откриващата сцена, така и в заглавието на биографичната книга, върху която е базиран: Опенхаймер. Американският Прометей от Кай Бърд и Мартин Шъруин (издателство Сиела).
Същевременно нелинейният разказ се отплаща и с интелигентното разположение на подсказки през цялото продължение на филма. Чуваме оглушителния звук на тропащи крака много преди да научим контекста му; виждаме течащата вода във ваната, преди да разберем трагичното значение на кадъра; забелязваме разменените погледи между Опенхаймер и Рут, съпругата на един от неговите колеги, преди да разберем какво означават те. Така търпението ни се отплаща и времетраенето на филма се усеща като доста по-кратко, отколкото е наистина.
Внушенията са пренесени и в звуковото оформление и допълнително подсилени от прекрасния саундтрак от Лудвиг Горансон (който, впрочем, също е работил с Нолан и по Тенет). Музиката, съпровождаща подготовката за теста Тринити, когато екипът на Опенхаймер за пръв път изпитва мощта на прототипа на ядреното оръжие, е убийствено напрегната. В момента на експлозията тя внезапно замлъква и настъпва почти пълна тишина, изпъстрена единствено със звука на дишането на замрелите в очакване учени, само за да разклати кинозалата с поразителен тътен веднага след това.
Нолан насища лентата със символи и не липсват стилизирани и образни сцени, които целят да ни поканят още по-навътре в субективния свят на титулния герой. Един от най-въздействащите моменти във филма е поздравителния анонс, който Опенхаймер отправя към колегите си след бомбардировката в Хирошима. Гръмките аплодисменти се преплитат с кадри на насилие и опустошение, пренесени в същата среда, смехът се смесва с плач. Тук виждаме пълно огледално отражение на музикалното оформление, което описахме по-рано – напрегнато очакване, после пълна тишина (илюстрирана с ненадейно празната зала, в която Робърт стои сам и уязвим) и нов взрив от аплаузи и писъци.
По подобен начин несигурността и ранимостта на Робърт Опенхаймер контрастират с неговата героизация в някои от сцените на разпита, в една от които внезапно го виждаме гол на стола в малката задушна канцелария. Буквализираната метафора в този образ ни помага да съпреживеем драмата на героя, изложен на показ и разглеждан под лупа. Неговото безсилие го следва по петите през целия му живот – от момента, в който военните отнасят бомбата, „окована“ във вериги под изпълнения му със съмнения поглед. В този момент тя напомня на опитомено диво животно, поведено към зоопарк и вече извън контрола на създателя си, а той най-сетне осъзнава рисковете, което крие неговото „произведение“.
Може би концепцията за предимно антивоенен филм, призоваващ за разбиране и съчувствие към бащата на атомната бомба, звучи като оксиморон. Състоянието на света, в който живеем, обаче диктува нуждата от подобно послание: това е единственият тип история, която може да бъде разказана на тази тема. С пълното съзнание за заплахата, която тегне над живота на човечеството със силата на 12 500 насочени ядрени глави по цялото земно кълбо, Нолан съчетава идеята за мир и смирение с други, по-лични и конкретни въпроси и паралелно рисува пълнокръвен и реалистичен портрет на важна историческа фигура.
Същевременно Опенхаймер остава един от малкото наистина достоверни и многопластови герои в лентата заедно със съпругата му Кити (Емили Блънт) и харизматичния полковник Гроус (Мат Деймън). Заслугата тук е както на Нолан, така и на безкрайно талантливия Килиан Мърфи, който не просто играе, а директно влиза под кожата на реалната личност. Робърт Дауни Джуниър също се отличава с доста по-сериозна роля от обичайното за себе си и доказва, че е изключително способен драматичен актьор, който притежава качества, иначе останали скрити в комедийните му начинания.
Друг недостатък е, че филмът се страхува да заеме ясна позиция до самия финал и това донякъде вреди на цялостното му въздействие. Въпреки това успява да компенсира с изключително докосваща последна сцена, която ни кара да настръхнем. Охудожествената версия на Алберт Айнщайн поема ролята на мъдреца, вестителя на опасността от самоунищожение, и неговото присъствие, макар и минимално, е необходимо за извеждането на основните идеи в Опенхаймер.
При цялата си тежест (а може би именно благодарение на нея) филмът оставя осезаема следа в съзнанието ни и ни помага да се отърсим от временната слепота, причинена от взрива от враждебност и подозрения, все още обхванал света и днес. Отговорността не е в ръцете на изобретателя; не е и в ръцете на този, който натиска бутона за активиране, не напълно. Тя е във всички нас и Опенхаймер ни го напомня по тънък, но настойчив начин, облечен в изискания костюм на истински доброто кино.
Кога и къде гледаме Опенхаймер, проверяваме тук.
