Опитомяването на Вавилон

Новият филм на Деймиън Шазел е истински апотеоз на холивудския разкош. Всеки кадър пращи от изобилие: от мащабния one-shot на танцуващата Марго Роби в тълпата от опиянени филмови величия, през впечатляващите масовки на снимачната площадка до упадъка на подземния свят.

За разлика от прословутия си La La Land тук Шазел не залага на любовната история и макар любовта да присъства на заден план като мотивация на определени персонажи, тя далеч не е сред основните теми. Вавилон е философски поглед върху историята на киното, което, за щастие или не, остарява подобно на хората и се възражда циклично в ритъма на всяка нова тенденция. Носителят на Оскар за най-добра режисура ни транспортира в младостта на Холивуд, понася ни на крилете на славата на първите филмови звезди и ни предизвиква да съпреживеем драмата на последните оцелели под ножа на отминаващото време.

Ако Семейство Фейбълман на Спилбърг бе любовно писмо към киното, то Вавилон е елегия за зората на киноиндустрията. Филмът е поставен в особен времеви контекст – края на 20-те години и залеза на нямото кино, и с носталгия рисува картината на една отминаваща свобода. Много скоро след като братята Люмиер взривяват зрителския интерес с първите си прожекции, киното се превръща в блян, чийто пристан е Холивуд – фабриката за мечти, до която всеки амбициозен млад актьор се опитва да се добере. В известен смисъл това е най-наивният период във филмовата индустрия. Студията са дом за вдъхновени мечтатели, работещи заедно, за да сътворят невиждана дотогава магия. Киното е механизмът, способен да материализира въображението. Също като всяко друго изкуство и то е ценно, защото може да достигне до емоциите на огромно количество хора, но за разлика от литературата или изобразителното изкуство киното се оказва доста по-лесно за възприемане, без да изисква каквато и да е предварителна подготовка. Именно в неговата достъпност се крие светкавичната му популярност.

При все това потенциалът на филмите да имитират живота по възможно най-осезаемия начин става причина за търсене на все по-голям реализъм. Първата стъпка е въвеждането на звука, по-късно екраните се обливат в цвят, а сетне 3D-то изнася образите от ограниченията на плоскостта, да не говорим пък за 4D прожекциите, в които се включват и всички други сетива. За съжаление първите големи промени в тази посока костват работата на много от иначе дълбоко уважаваните звезди. Малко от тях успяват да се задържат на повърхността след навлизането на така наречените talkie-та, а голяма част от актьорите не издържат на изпитанието и бързо губят височина. Именно в този период на несигурност ни въвежда Вавилон, като го пречупва през погледите на няколко фиктивни знаменитости – Нели Ларой (Марго Роби), Джак Конрад (Брад Пит) и Мани Торес (Диего Калва). Въпреки че нито един от главните герои не е реална личност, образите на Нели и Джак са силно повлияни от истински актьори, работили в Холивуд по това време. Героят на Пит е оформен около Джон Гилбърт, едно от най-успешните лица от нямото кино, чиято кариера се срива напълно при появата на озвучените филми. Гилбърт е майстор в предаването на безкраен спектър от емоции само с помощта на перфектно премерени погледи и движения. Новият тип кино обаче изисква съвсем различен вид актьорска игра, ала Гилбърт не успява да се адаптира към този преход. Нели Ларой от своя страна е комбиниран образ от няколко актриси, сред които и Клара Боу, участвала в първия носител на Оскар за най-добър филм – Криле.

Първата третина от филма ни поставя в противоречивото настроение между наслада от вдъхновяващата история за успеха и късмета на начинаещия и полупотресена възхита от зрелищната гротеска на декадентския хедонизъм на ранния Холивуд. Моментално сме очаровани от ексцентричната героиня на Марго Роби, чиято персона обаче опасно се доближава до manic pixie dreamgirl архетипа (филмовият критик Нейтън Рабин описва термина за пръв път в My Year of Flops: „бъбриво, повърхностно същество, съществуващо единствено във фантазиите на сценаристите и помагащо на млади духовити мъже да се изправят срещу света и неговите безкрайни мистерии и приключения“). С течение на сюжета героинята се развива извън шаблона на необикновеното момиче мечта и постепенно откриваме пагубните измерения на недостатъците ѝ, които, от една страна, намаляват обаянието ѝ, но от друга, я правят по-пълнокръвна и интересна. Младият талант Диего Калва е подобаващ сценичен партньор на Роби, въпреки че ролята му е доста по-малко взискателна към експресивния му диапазон. От друга страна, Брад Пит изгражда многоизмерно изпълнение, на моменти комичен и абсурден, понякога проникновен и емоционален. Неговият Джак Конрад е героят, който най-очевидно отразява авторовата позиция, макар че любовта на Шазел към киното кристализира най-добре във финалната сцена и по-точно в бавно разливащата се усмивка на лицето на Калва.

Учудващо е, че за три часа продължителност не успяваме да навлезем в особена дълбочина в предисторията и мотивацията на нито един от главните персонажи. Вместо това Шазел насища лентата с лавина от събития, които допълват цялостната картина на времето и света на филма, но от един момент нататък започват да внасят известен хаос. Галерията от характери и типажи е интересна и разнообразна сама по себе си, но съществува опасността да изгубим централната нишка в морето от истински и фиктивни фигури. Сюжетните линии се разклоняват все повече, подобно на клони на дърво и вместо да ги вплете обратно в едно общо цяло, Шазел избира да изсече ненужните една по една, при това доста скоро след кулминацията. Така огънят на  вълнението изгасва бързо и допринася за леко провлачения епилог, който по-скоро стои като неуспешен опит за втора кулминация. От друга страна, умереният безпорядък напълно кореспондира на пълното свободомислие на Вавилон и резонира в категорично отрицание на временното му опитомяване, което настъпва през 30-те години.

Този опит за укротяване на опърничавите настъпва в междинния отрязък от лентата. Ако твърдението, че историята на киното напомня на циклично повтаряне на човешки живот, е имало нужда от пояснение, сега е моментът. Бурните години на младостта на Холивуд биват погнати от зоркия моралистки поглед на все по-широката публика. Звездите се превръщат в модели за подражание, а поведението им започва да бъде диктувано от продуцентските компании, чийто интерес е да използват киното като инструмент за налагане на тенденции, но и като търговия като всяка друга. Осмозата на влиянието е напълно двупосочна на принципа на търсенето и предлагането – от един момент нататък моделите на подражание са оформени от самите подражатели. Киното се превръща в бизнес, при което свободата и мечтателната му природа губят тежест. Филмовата индустрия се стреми да се хареса на всички и за тази цел изменя същността си, за да отговори на очакванията. Същевременно филмовите магнати осъзнават потенциала на киното да оформя облика на света: истината е това, което виждаме на екрана. Тези два фактора залагат двояк капан, в който попадат много от работещите в индустрията. Виждаме тази теза най-ясно в съдбата на Нели Ларой и на чернокожия тромпетист Сидни Палмър, които се опитват да се поддадат на натиска, жертвайки свободата си. Някои личности обаче се оказват твърде ярки, за да бъдат осакатени с чужди изисквания.

Следвайки тази посока, киното постепенно узрява и се издига в позиция на „истинско“ изкуство, добивайки елитарно измерение. Все по-видим е контрастът между артистите, които имат по-обикновен произход, и тези с интелектуални корени. Първите нямат културния капитал на по-привилегированите, тъй като, докато новоизгрелите звезди от по-просто потекло са заети да се борят за оцеляването си, другите намират време да четат Пруст например. Шазел прокарва тази тематика със същия взривоопасен буквализъм, с какъвто заснема изхождащ се слон в началната сцена на филма. Разбира се, прямотата, цинизмът и вулгарните залитания на режисьора не са за всеки вкус и напълно очаквано предизвикват противоречиви реакции. Въпреки това бихме настояли, че безапелационният му подход към графичните сцени внася нужен контраст с по-нежните и прочувствени моменти. Шазел не цели да ни разкаже приказка за Холивуд. Вместо това той строи сложна сюжетна структура с елементи на гротеска, сатирични изблици, закачливи намигания и тежки въпроси за зависимостта, предателството пред собствените ни ценности и справянето с невъзвратимата изменчивост на времето.

Въпреки сериозността на темите, с които Вавилон жонглира, той борави с проблематиката игриво, с премерено чувство за хумор и оставя действието в ръцете на симпатични протагонисти. Комедията често се развива на заден план, внасяйки нов контекст в бързите остроумни диалози отпред. Операторската работа е изключителна. Креативните гледни точки и разнообразното движение на камерата откриват своя ритъм в динамичния монтаж, който по-скоро се родее с подхода на Шазел в Камшичен удар. Често множество кратки кадри се редуват с продължително проследяване на човек или обект, като по този начин, дори и ако липсваше музика, щяхме да сме способни да чуем ярките тромпети и разтуптените барабани във визуалната динамика. За щастие обаче картината е обогатена с чудесния саундтрак на Джъстин Хъруиц, чието дело е и музиката към предишните филми на Шазел.

Jovan Adepo plays Sidney Palmer in Babylon from Paramount Pictures.

Сценографията и дизайнът на продукцията са изпипани до последния детайл. Амбициозният мащаб на някои от сцените изправя Шазел пред предизвикателството да композира огромни масовки така, че сцената да работи добре, с което той се справя успешно. По пътя си убива герои с ненадмината лекота и без капка сантименталност съвсем в духа на холивудската месомелачка. В този ред на мисли Вавилон е огледало на света, който изобразява – разхвърлян, великолепен, грандиозен, едновременно лекомислен и изпълнен с притаена тъга. Вавилон е копнеж по недостижимото вълнение от новото, но този копнеж е илюзия. В момента се намираме в поредния времеви цикъл от живота на киното, а дали сме все още в младостта, или сме прекрачили отвъд зрелостта, ще разберем един ден, когато погледнем с носталгия назад.