МЛАДОСТТА
Израснал съм в Рудозем, малък град в Родопите, който събира миньори от цялата страна, всеки със своята култура. По онова време там нямаше чалга, слушахме Rage Against the Machine, Prodigy, ню уейв, а атмосферата беше като от Туин Пийкс, даже момичетата се носеха така. Имах компания от двайсетина души, с които излизахме и се забавлявахме, така че ми беше супер, пък и класът ми се запази цял до завършването, никой не замина. Истината е, че изобщо не ми се учеше повече, но майка ми е учителка по математика и започна: "Как така?! Трябва да учиш нещо". Тогава дойдох в София и реших да запиша екология в Лесотехническия – защото хем е с математика, хем е хуманитарна специалност.
КИНОТО
В Студентски град живеех в блоковете на ВИАС. Там се запознах с един киноман, който за първи път ми пусна Тарковски, а моята реакция беше: "Леле, каква е тази психария?!". Тогава не съм могъл да го погледна със същите очи, както сега. Харесвам всякакво кино – от американско до иранско, и съм отворен към всички жанрове, но напоследък все повече ценя не само историята, а и похвата на режисьора. Сега силно ме впечатли немския Виктория на Себастиан Шипер, защото е дързък и достатъчно смел, за да отваря врати. Някои казват, че киното може да променя животи, но според мен е много повече от това – то може да създава реалности.
ПРЕПЯТСТВИЯТА
Като студент заминах на бригада в Щатите, спестих доста пари и реших да остана в Ню Йорк, за да уча кино. Бях обаче сам-самичък, пообиколих страната и се побърках. Казах си: "Явно киното няма да е в този живот, връщам се и ще си бачкам като еколог". Започнах в доста добра компания и всичко беше супер – работиш по специалността, взимаш си заплатата, но усещах, че не е моето. Станах един чиновник, който се занимава с бюрокрация и по цял ден виси в офис. Тогава тъкмо се бях запознал с жена ми – Благовеста, която учеше история и също не чувстваше да е намерила своето нещо. Заминахме за Ирландия с идеята да постъпя в най-голямата компания за географски карти по онова време, но се оказа, че нямам право да работя там, защото съм българин. Ето как двамата станахме бармани на летището. Чак след това, по една случайност, разбрах за колежа в Дълбин и записах кино с профил Нискобюджетни продукции.
СРЕЩАТА
Като се върнах в България, започнах да правя корпоративни видеа, реклами, музикални клипове, а междувременно пишех сценарии, снимах късометражни филми и се учех да разказвам истории с възможно най-малко хора. Един ден срещнах Явор Веселинов, ветеринарен лекар, който има клиника в Драгалевци. Тогава работех като доброволец към Wishbox – платформа с мотивиращи клипове за подрастващи, в които успели хора разказват защо има смисъл да се стои тук. Явор беше един от тях. Оказа се и писател със седем романа. "Хайде да направим филм", каза ми веднъж. Добре че не знаехме в какво се забъркваме. Мислехме да стане почти без пари, но след като вложихме седем месеца в сценария, решихме да го направим като хората. Така се появи Никой.
ВДЪХНОВЕНИЕТО
Идва от тийнейджърските ми години в планината, от едно любовно разочарование и една мъка. Тогава си казах, че не може животът да е това, да има такова страдание. Постепенно открих, че няма причина да страдаш, освен ако ти сам не го желаеш. Това се опитах да предам във филма – трябва да си абсолютно свободен и доволен от живота, да приемаш онова, което ти се случва, да си казваш "тук съм и е супер". Аз съм от смесен брак – майка ми е украинка, родът на баща ми е мюсюлмански, а в Родопите, където традициите се спазват, такова нещо се случва доста трудно, особено с чужденец. По някакъв начин обаче баща ми разби всички табута. Може би и това ме е вдъхновило – трябва да следваш любовта си, въпреки обществото.
КАСТИНГЪТ
С Гергана Плетньова работих по един късометражен филм на Камен Калев – Мостовете на Сараево. През цялото време, докато пишехме сценария на Никой, си представях нея в ролята на Вера. После трябваше да търсим мъжа. Видях една снимка на Стоян Радев с Гергана и разбрах, че сме го намерили. Свалям им шапка на тези актьори, защото проектът е доста смел, сценарият започва още на първото изречение с "мъж целува жена отдолу". Аз съм дебютант, не съм известен в кръговете, няма кой да ме препоръча и да каже, че съм пич. Онова, което спечели всички, беше посланието на филма – просто харесаха идеята.
ТАБУТАТА
Темата за сексуалната енергия ми е много интересна, защото чрез нея можеш да бъдеш много креативен, а по принцип това е табу. Сега например Фейсбук цензурира постер на филма, а в него дори нямаше голота – само намек, заради целувката. Струва ми се, че в момента живеем в най-тежките времена по отношение на този въпрос – едната крайност е порно индустрията, която кара хората да се заключват вкъщи и да гледат всякакви бруталии, а другата крайност е религията, която ти налага само ограничения. Накрая здравословната сексуалност, от която черпиш живот, всъщност я няма. Аз вярвам в провокацията – трябва да раздусаш хората, да ги събудиш. Може да им е неприятно, да реват, както моя малък син Борис – 20 минути не знае какво става и плаче, защото е сънен, но после се съвзема и започва да му се играе. Същото е и с възрастните. След филма са в шок, мълчат и не реагират. Никой не коментира, няма аплодисменти. Но после, след ден-два, започват да ми пишат.
Премиерата на Никой е в Зала 1 на НДК на 3 юни от 20:00
