Няма да е трудно да го кажа, защото не съм и направила толкова много филми. Засега. Но се надявам следващите да не бъдат толкова трудоемки, защото снимането му отне 5 години, а после още 3 продължи творческият процес – просто покрай него се случваха различни събития. Това, което публиката видя на Арт киноклуба на открито, е последният вариант, напълно премонтиран. Това е филм, който отразява важни събития – аз затова и не се отказах и продължих да живея с тази история. Самият процес е започнал през 1995 и завърши 2005. След това започнаха протестите на монасите през 2007, предизвикани от увеличаването на цените на газа, и това беше знак, че работата ми не е завършила.
Темата е доста непопулярна.
Това беше първият филм, който открито говореше за ужасната военна диктатура в Бирма. Открих, че не е достатъчно да направиш филм, затова активно продължих да популяризирам историята по фестивали и киносъбития. Последва т.нар. Шафранова революция, която най-сетне фокусира световното внимание към хората в Бирма, които повече от 50 години живеят в тази жестокост. Всички тези проблеми ми станаха много близки и в един момент аз вече бях от другата страна на барикадата, участвайки в протести и специални прожекции, които организирах в Рим, Флоренция, Париж.
Защо избрахте точно документалистиката – правенето на художествени филми поне не е опасно за живота?
Аз съм актриса. Преди да замина за Италия това работех. А човешките права, и всичко, което ми се случи по-късно, и превърнах в професия, е моята същност. Израснах в семейство, в което тези ценности бяха много важни. Навремето и тук беше опасно да се говори, но моите родители са ми казвали, че човек трябва да е честен и да не се страхува. И така аз стигнах до момента, когато в България със съмишленици основахме фондацията Freedom for Fear – което е и заглавието на онази книга на Аунг Сан Су Чи (Нобелов лауреат за мир, опозиционен лидер, държана под домашен арест от 15 години), която ме плени и заради която отидох до Бирма през 1996. Бях си наумила да я интервюирам, макар че беше строго охранявана и под домашен арест, успях и това промени живота ми.
Този филм ми помогна да открия истинската си същност – разбрах, че не съм само журналистката, която прави светски репортажи от Кан, Венеция, Берлин. Винаги съм имала някак двойствен живот – след целия ентъртейнмънт заминавах примерно за Руанда или за Бразилия, за да отразя ритуалното убийство на 80 безземлени селяни.
Мислили ли сте да работите за българска медия?
В смисъл на това да седна и да размишлявам – не, просто защото нещата в живота ми се случват. Така че, ако от някоя бг медия кажат – ах, ето тази ексцентрична режисьорка може да направи нещо за нас, и ми предложат – с удоволствие.
За премиерата на филма доведохте и истински монах?
Ашин Сопака е един от бирманските монаси в изгнание, от организацията, която се бори за мир. Може би ние тук за пръв път чуваме монаси да имат политическа цел, но те твърдят, че това е морално задължение –
да помагат на народа. С него се чухме през юни, той беше в Барселона за рождения ден на Аунг Сан Су Чи, който всяка година отбелязваме някъде по света, тогава спонтанно казах защо не дойдеш до България, щом си в Европа, и той се включи в тази страхотна инициатива на открито.
Вярвате ли в случайността?
Моят живот е низ от “случайности”, които впоследствие разбирам защо се случват. Снимането на този филм беше самотен процес – не получих пари, нито подкрепа от телевизии, а после разбрах, че така и трябва, защото останах независима докрай и това, което снимах, имаше нужда от моето честно наблюдение. Тогава разбрах, че свободата си има цена, и аз, слава богу, можах да я платя тогава. Филмът започна да живее собствен живот – прожектира се в университети, защото казусът с процеса е първоизточник за решаването на много близки до този проблеми. Пример е за това как една съдебна система може да бъде честна и некорумпирана. Младите хора разбират, че всеки има сила и може да промени света.
Къде е домът ви?
Това е труден въпрос, макар навсякъде по света да имам способността да се чувствам добре. Имам нещо хамелеонско в характера си и много добре се приспособявам към средата – в Индия смятат, че съм индийка, в Бирма – бирманка, а в Италия – италианка. На всички казвам, че съм българка. България е моят дом, но като се върна в Рим – също съм вкъщи, Бразилия чувствам също като дом – обичам музиката и да танцувам. Лесно ми се удава да контактувам, защото актьорската черта на превъплъщението ми помага да чувствам, че принадлежа на мястото.
Прожекцията на Свобода от страха и дискусията с Милена Кънева и бирманския монах Ашин Сопака е в Центъра за култура и дебат Червената къща, 22 юли, 20:00, вход свободен
