Отмъщението и провидението във „Викингът“ на Робърт Егърс

От мистичните огньове на ритуалната инициация, през дебрите на древните руски земи, до величествените зъбери и зелените равнини на Исландия – Викингът е пътешествие в посока осъществяване на себе си като част от механизмите на Вселената.

Тук е мястото да вметнем, че текстът разкрива дребни елементи от сюжета. Придържаме се само към информация, която може да бъде видяна в трейлъра, но ако предпочитате да влезете в киносалона съвсем на сляпо, препоръчваме да се върнете към настоящия анализ едва след като се насладите на лентата.

Новият шедьовър на Робърт Егърс пристига на голям екран, за да последва и, честно казано, да задмине своите предшественици Фарът и Вещицата. Освен като визионер с любов към гръмките лаконични заглавия Егърс още веднъж доказва себе си като модерен майстор на хоръра. Неговите филми по същество не могат да бъдат задържани в рамките на жанра обаче. Многоизмерни и изпълнени със символизъм, те тестват границите на човешката психика и изваждат на показ най-първичните ни кодировки. Режисьорът демонстрира изключителна гъвкавост в избраните тематики, като едновременно с това е верен на себе си и личния си почерк. Така една история за викинги, прецедена през авторския му поглед, се превръща в епос с качества на древногръцка трагедия.

Още на първо четене се наблюдава очевидният паралел с Шекспировия Хамлет. Сходството се простира далеч отвъд подобните имена на протагонистите. Бащата на Хамлет бива убит от брат си, който на свой ред взема за жена неговата вдовица. Във Викингът имаме съвсем същия мотив: бащата на Амлет, крал Орвандил, е посечен от острието на собствения си брат. Момчето успява да се измъкне, но се зарича да се завърне, за да избави майка си и да убие злия си чичо.

Ако вникнем по-дълбоко в предисторията на пиесата на Шекспир обаче, не би трябвало да останем изненадани. Оригиналът е базиран на цикъла Делата на датчаните, по-специално на една от легендите в колекцията: Животът на Амлет. Въпреки че е спорно доколко британският поет е бил запознат с историческите текстове, се смята, че те са послужили за вдъхновение на неговата трагедия.

Най-значимият свързващ елемент между двете творби е темата за отмъщението. Разбира се, във Викингът то е далеч по-кърваво и реално, но нека не забравяме да вземем предвид театралния характер на пиесата. Във филма това отмъщение е стихийно и непонятно, надхвърлящо границите на здравия разум. То е обрисувано като сила, изливаща се от някакъв трансцендентален свят и здраво обвързана със съдбата. Към въпроса за предначертаните пътища обаче ще се върнем по-късно.

„Ще отмъстя за теб, татко. Ще те спася, майко. Ще те убия, Фьолнир.“

Въпреки че тази реплика неволно ни напомни за обещанието на Иниго от култовата фентъзи класика The Princess Bride (а именно незабравимото: „Казвам се Иниго Монтоя. Ти уби баща ми. Приготви се да умреш.“), тук контекстът далеч не е комичен. Ние напълно вярваме в заканата на младия Амлет, макар и да съзнаваме добре, че моментът на триумф ще дойде след дълго надграждане.

Героят прекосява океана и загърбва родните си земи. Това действие се явява като едно символно поставяне на бариера между миналото и бъдещето. В древните общества водата със своята необятност се смята за най-ясната граница между своето и чуждото. Тоест, преплавайки стоманеносивите вълни, Амлет се озовава в свят, „друг“ по всякакви параграфи – не само като местоположение, но и като цялостна нагласа. В това пространство самият той става друг, чужд, непознат за себе си и не е чудно, че сблъсквайки се с нови препятствия по пътя си, той напълно забравя клетвата си. Съдбата обаче отново се намесва, за да напомни, че кривването от предрешените ти стъпки не е опция.

Инструментите на провидението тук са запазени в съвсем традиционен стил: оракули, пророци, знаци от природата и т.н. Интересно е, че тук лисиците играят сакрална роля (ведно с други животни, чиято метафорична функция обаче е по-различна в контекста на сюжета). Ако направим паралел с друга продукция – The Green Knight, забелязваме, че и там лисицата се явява като духовен водач на протагониста и му помага да изпълни своята мисия. Тази трансформация на лисичия образ е доста интересна, имайки предвид, че в скандинавската митология това животно е по-често асоциирано с хитрост и лукавство, отколкото с висши духовни начала.

Връзката с животните и с природата като цяло присъства в целия филм и им придава усещането за по-възвисено предназначение. Волята на боговете резонира със земята, с всяко стръкче трева, всеки корен и птица. Така се създава впечатлението за един добре смазан механизъм, чиито съставни части имат строго определена функция. За да се придържат към своята цел, божественото пряко се намесва с инструкции, които да насочат заблудените.

За комуникацията със Земята се грижи и героинята Аня Тейлър-Джой, Олга, която този път е напълно абсорбирана от ролята си на вещица, но за разлика от Вещицата тук естеството на магиите и молитвите ѝ е по-скоро езическо. Общуването с Майката природа ясно диференцира мъжкото и женското начало и докато Амлет е обсебен с мисълта за мъст и кръвопролитен гняв, Олга се явява като негов укротител. Неслучайно единствената ненасилствена любовна сцена във филма се осъществява върху „легло“ от мъх и пръст, под сплетените клони на дърветата и изпъстрения със звезди небосвод. Предхожда я епизод на вакхански празник, та плодородният резултат е напълно естествен.

Женското и мъжкото, земята и мечът, обаче не са в опозиция, а в синхрон, дори симбиоза. Те се балансират взаимно, овладявайки импулсивната си натура. Единствено съзнателно направеният избор може да ги раздели, но този избор е илюзорен, отново ръководен от силите на съдбата. След като Олга изиграва ролята си и изпълнява предопределената си функция, тя отстъпва встрани от сцената (макар и не без съпротива), за да позволи на Амлет да навлезе в последния акт на своята трагедия.

Отношението към природата на протагонистите и антагонистите подчертано се различава. Докато виждаме Фьолнир няколкокрано да убива животни, Амлет в различни моменти от историята прегръща животинската си природа. Виждаме го ментално да се превъплъщава във вълк, следва безмълвните заръки на гарваните, в които припознава душата на загиналия си баща, следва знаците на полярните лисици и дори нарича себе си Бьорн Улфур, което буквално се превежда като Мечка-вълк. Под тази образност дълбоко залягат мотиви от скандинавската митология. Древните северни народи вярват, че всеки човек притежава духовно животно, наречено фюлгя, която предвожда човешкия си спътник по правилния път. Често героите виждат тези животински духове в сънища или видения, в които те са равнозначни на предопределеното им бъдеще. Именно затова видът на фюлгята е константен – защото за скандинавците бъдещето не се поддава на промяна и не е обект на свободната воля на индивида. В редките моменти на контакт с отвъдния свят (към който причисляваме всичко имагинерно, а не конкретно и единствено смъртта), викингите се обръщат към духовните си животни за насоки и съвети, за да могат най-ефективно да изпълнят предназначението си.

Очевидно е, че Робърт Егърс подхожда към викингския наратив със задълбочено разбиране за културата на тези народи. Уважението, с което изгражда своята вселена, е похвално, особено като си помислим за всички бутафорни и нереалистични портрети на викингите в популярната култура. Егърс заменя рогатите шлемове с исторически издържани визии и загърбва шаблонните сюжети, за да даде воля на въображението си, захранвано от съществуващи текстове, легенди, артефакти и митология. Резултатът е обосновано брутален сюжет и разтърсващи бойни сцени. Безскрупулната жестокост във Викингът е ръководена от добро познание на културния контекст, а не от търсене на шокиращ ефект.

Това е моментът да обърнем внимание на майсторската бойна хореография. Много от сцените са осъществени в изцяло силуетно осветление. Докато битката се случва на контражур, огънят и лунната светлина постигат ефектен рисунък върху полуголите тела, тук-там блесналите мечове и пръските кръв. Резултатът е въздействащ и придава на зверствата една особена красота. Смеем да предположим, че мотивацията зад този подход не е единствено естетическа, но и подбудена от възхвалата на героизма в скандинавските цивилизации. Да си добър воин е висше признание. Мечът на Амлет също се отличава с известна персонификация – той притежава име, кръвожаден характер и собствени нужди, способен е да влияе и на притежателя си. До някаква степен той общува със собственика си по същия начин, по който почвата комуникира с тези, които я почитат. Можем да заключим, че оръжието е изначално вградено в разбирането на викингите за света, нещо повече от вещ: то е равносилно на природна стихия или свръхестествено същество.

По модела на митовете и приказките, за да се сдобие с меча си, Амлет трябва да премине през специално изпитание. Без да издаваме нищо прекалено, само ще вметнем, че във филма присъства сцена, доста подобна на посещението при Зеления рицар в The Green Knight, макар и тук да не заема особено централна роля. В този ред на мисли Викингът се придържа към изследването за пътя на героя според Джоузеф Кембъл. Според книгата на американския професор Героят с хиляди лица протагонистът преминава през 17 стъпки на своето развитие, разделени в три акта: отпътуване, инициация и завръщане. Пътят на Амлет обаче завършва преди финалния си етап. Въпреки това не оставаме с впечатлението, че това прекъсване е ненавременно. Съдбата произнася присъдата си, но всъщност тази присъда е отдавна произнесена. Смъртта започва още със самото раждане или от момента на тласък в посоката на нишката на мойрите. Останалото е просто отлагане на края за точно толкова време, колкото е нужно да се изпълни предсказанието или в конкретния случай – обещанието.

Излизаме от залата разтърсени. По ретините на очите ни все още се вият вулканични искри, а тръпки танцуват под пръстите на ръцете ни, сякаш допреди миг сме усещали тежестта на сабята в дланта си. Дълго не можем да се откъснем от брилянтно изплетената вселена на Егърс и с всяка крачка все повече се чудим дали не стъпваме в специално издълбани за нас стъпки. Добре, че в истинския живот съдбата си мълчи.