Паметта на метала

Казваме бонжур на Уилфрид един следобед на ръба на София, някъде в квартал Требич. Ателието за скулптура Markovstudio в момента е неговата работна площадка по идея на пловдивската галерия Sariev Contemporary за проекта Sariev + Markov: обща програма, в която докарват един международен артист, много събития и, в крайна сметка, ново публично изкуство за всички нас. Уилфрид е първият им резидент, който гостува по препоръка на кураторката на арт центъра Пале дьо Токио в Париж – Дария дьо Буве, която преди седмици чухме тук с лекция за общественото изкуство.

Един поглед в портфолиото на Уилфрид показва, че с работата си е обиколил какви ли не площади, острови, галерии, изложения за изкуство. Питаме го какво ще прави за нас и веднага става ясно, че амбицията е голяма – или всъщност дълга, точно 12 метра. Нататък я описва директно и разбираемо, без да влиза в академични отклонения: "Съчетание е от абстрактни форми и конкретни образи. Представете си я като вид подслон или ограда, до която са оставени обекти, носещи смисъл и история: например има обувки (копие на реален чифт на мой близък приятел, английски художник) или тениска, която прилича на истинска, както и част от стар прозорец. И всичко това е излято от бронз". С тези предмети Уилфрид търси история и така скулптурата му се превръща в сюжет: "Ще е като да видиш до плувен басейн оставени дрехи и събути маратонки и да знаеш, че допреди момент там е имало някого". Този тип разказ за него е основа в публичното изкуство. "Като изложиш нещо в галерия, колко хора биха го видели? На обществено място е по-открито и споделено, но и всеки вижда нещо различно и свое. С това ми е интересна и архитектурата: не като форма, а заради хората, които обитават сградите, правят домове от тях, от еднакви пространства изграждат нещо лично свое. Това е любопитното – разговорът, който водя с всекиго пред работата ми."

А какво, ако този разговор остане на ниво "грозно ми е, махайте го", както тук често се случва? "Честно казано не ме вълнува негативната реакция, ако има такава. От друга страна, естествено, имам отговорност за посланията си. А и ние сме в България, където публичното е много свързано с политическото. Затова и моята работа е свързана с него: защото говоря за свободата, за споделянето, за възможността на една история."

От офисите на ателието се насочваме към същинските му зали, за да видим докъде е стигнал процесът в момента. На входа Стефан Николаев вдига маска за здрасти, докато работи по новия си проект – самият скулптор е дал рамо на идеята Sariev + Markov със сериозния си опит в публичното изкуство. Из въздуха се носи мъгла от фин прах, от шумове, от остра миризма на епоксидна смола. Докато някой друг би запушил уши, Уилфрид върви наоколо щастлив. "Харесва ми! За мен е съществен елементът на трудната работа, затова ми допада леенето на метал." Тежката работа продължава в това ателие вече 20 години, след като е отворено от скулптора Марин Марков. Оттогава през вратите му са излизали и реставрирани класически скулптури, и ново съвременно изкуство.

Уилфрид обаче ни води навън – сега процесът му не тече в залите, а на двора до тях, който функционира и като вид склад. Докато крачим, го питаме за уъркшопа, който ще даде няколко дни след срещата ни, когато с артисти и студенти ще ходи пеша от галерия Васка Емануилова до това място в Требич. Със сигурност разходката е важна за него, иначе защо би правил работилница на крак в продължение на километри? "Всъщност не обичам да ходя, изпитвам ужас от дългите разходки. Но ето я пак идеята за тежка работа. Правя го, защото един ден семинар е нищо, все пак трябва да се получи опознаване и диалог, а не да дойда, авторитарно да обясня как стоят нещата и да си ходя. Освен това не познавам София, искам да получа и усещане за пейзажа." Уилфрид живее във Франция, но произходът му е португалски – заради което и тукашната обстановка не му е съвсем чужда. "Има толкова общо между България и Португалия – и от историческа гледна точка, и по отношение на храната! Тук ме изненада социалният заряд. Той дава голям потенциал на публичната скулптура, независимо какви са реакциите срещу нея."

Докато обикаляме сред нелогични купове метал, той посочва това и онова като опитен археолог. "Вижте тази ламарина – днес е тук, преди година е била другаде. Кой знае каква е историята й. Затова искам да използвам стари неща: те идват с памет, с минало. Има и друго: не искам да работя с нови предмети – те ме плашат, твърде излъскани са, не се чувствам добре с тях. Е, разбира се, от старите предмети тук се прави отливка, но паметта, историята, текстурата, всичко това остава." Уилфрид продължава да разглежда лежащите наоколо материали и напомня, че все пак днес е ден за работа. Пожелаваме му да е трудна, както му харесва, и стискаме ръката му за "доскоро" – цялата история ще се чуе наесен.