„Паралелни майки“ на Педро Алмодовар – следата, която оставяме

^{текст Анастасия Стоева}

„Историята не мълчи. Колкото и да я присвояват, разчленяват и изопачават, човешката история просто отказва да остане със запушена уста.“

С този цитат на уругвайския журналист Едуардо Галеано завършва новият филм на Педро Алмодовар Паралелни майки. В известен смисъл тези две изречения наистина запечатват есенцията на лентата – чрез приемствеността на поколенията историята продължава да живее.

Неслучайно именно този филм е избран да открие фестивала Киномания. Днес повече от всякога имаме нужда от призив за толерантност и емпатия и Паралелни майки отправя именно такова послание към зрителите. Педро Алмодовар е изключително силен в интроспективния си поглед върху човешките взаимоотношения в цялата им пълнота и комплексност. За пореден път в последните години режисьорът подхожда с повече сериозност към тематиките, върху които се концентрира. Точно това прави късометражния му филм Човешкият глас (който също може да бъде видян в рамките на Киномания) изключително въздействащ и работи не толкова сполучливо в Болка и величие. При всички случаи дори прекрасното чувство за хумор на Алмодовар да ни липсва, то би било някак не на място, когато става дума за толкова сериозни конфликти.

Заглавието Паралелни майки може да се разбере буквално, като го съотнесем към главната сюжетна линия – двете основни героини раждат едновременно в една и съща болнична стая в Мадрид. Ако се вгледаме в същината обаче, виждаме, че времето не е инструмент, с който Алмодовар е избрал да си служи в този филм. Почти не усещаме колко месеца са се изнизали, възрастта на персонажите няма огромно значение за взаимоотношенията им, а спомените им продължават да са живи в съзнанието им. По този начин думата „паралелни“ добива ново значение – всички майки, баби и дъщери са паралелни чрез емоциите и светоусещането си.

Дори връзката между главната героиня Янис (Пенелопе Круз) и отдавна загиналата ѝ майка, която тя почти не помни, никога не изстива напълно. Въпреки това тази връзка е едностранна. Единственото, което знаем за майка ѝ, е, че е била хипи и е изоставила дъщеря си много отдавна. С избора си да остави детето си до голяма степен тя се обезличава и нарушава символиката, която майчинството носи в себе си – свързаността между поколенията и продължаването на живота чрез наследниците. Забелязваме, че единственият път, когато я виждаме, е на черно-бяла снимка, на която лицето ѝ е покрито с коса и не се вижда. Това може да бъде изтълкувано като знак, че с отказа си да отгледа дъщеря си, тя е загубила и част от същността си.

От друга страна майката на героинята на Милена Смит също избира друга съдба. Едновременно с новороденото ѝ внуче на бял свят се появява и актьорската ѝ кариера. Поставена пред дилемата дали да остане със семейството си, или да преследва мечтите си, присъствието ѝ остава като ехо в пространството.

Паралелно на съдбата на двете жени се разгръща и втора сюжетна линия, която също засяга приемствеността. Става въпрос за Гражданската война в Испания, в която прадядото на Янис е загинал и впоследствие погребан в масов гроб. Докато правнучка му води легална битка гробът да бъде изкопан, а убитите – върнати на семействата им, ние сглобяваме парчетата на разбитите им родствени връзки. Нужно е да отбележим важен детайл – всеки от починалите носи у себе си някакъв предмет, който го свързва с близките му, било то годежен пръстен или детска дрънкалка. Дори в смъртта оставяме перманентна следа в живота на оцелелите, а ние на свой ред взимаме частица от тях в отвъдното.

Важен въпрос, засегнат от Паралелни майки е и този за насилието над жените. Темата е особено актуална напоследък и за съжаление все още липсва разбиране и съпричастност от страна на много хора. Филмът тънко улавя същината и я поставя на вниманието на зрителя реалистично, прямо, но и ненатрапчиво. Тук няма място за дискусия защо е важно да се вслушаме в болката, от която ловко са изплетени историите на героините. Макар и разказан чрез художествен похват, това е един реален и често срещан проблем, на който е нужно да бъде давана гласност при всяка една възможност. Алмодовар се справя с проблематиката по един категоричен и прям начин, без да нахлупва на героините си маската на жертви, а по-скоро изтъквайки тяхната сила и самостоятелност.

Цитатът на Галеано, който четем преди финалните надписи, не свършва там. Въпреки че последното изречение по една или друга причина е премахнато във филма, то подчертава усещането за надежда и безсмъртие.

Това безсмъртие се съдържа в спомените на децата ни. Съдържа се в обичта, която даваме и която получаваме приживе. Съдържа се в следата, която оставяме след себе си като комета, преминала през черния небосклон.

„Въпреки че отказваме да го чуем и да го разберем, времето, което е отминало, продължава да тече във времето на настоящето.“