Първата дама на българската архитектура: арх. Виктория Ангелова

Няма нещо по-магично от първата среща с литературата, а чувството да влезеш в библиотека за първи път е несравнимо.  Да се изправиш пред стотици, ако не и хиляди книги, обитаващи старинни дървени етажерки и да се впуснеш в образувания от тях лабиринт от тунели е приключение като никое друго. Моментът, в който обаче човек осъзнава, че има ли желание, всяка една от тези истории на рафтовете може да е твоя, е моментът на истинската магия.

Столичната библиотека е една от тези сгради, в които магията се случва, тази масивна, но и забележителна сграда, която вече почти 100 години краси площад „Славейков“. Въпреки че сградата толкова години стопанисва чуждите истории, истината е такава, че тя крие не само тях, но има собствена такава, „написана“ от автор – не по-малко забележителен. 

Началото на ХХ век бележи един сериозен период на европеизиране на младата столица – не само културно, но и по отношение на архитектурата и градския пейзаж. Много от заслугите за европейския облик на столицата ни дължим именно на работата на редица български и международни архитекти от този период, а сред тях се откроява името на арх. Виктория Ангелова, първата жена спечелила архитектурен конкурс в България, и името, което седи зад сградата на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, позната днес като Столична библиотека.

Родената през 1902 г. във Велико Търново, Виктория Ангелова проявява интерес към рисуването още в детските си години, именно то я отвежда в посоката на архитектурата. В България в началото на 20-те архитектурата е все още област, силно доминирана от мъжете, и такава, която е изключително недостъпна за жените. Това е причината Ангелова, подобно на други архитекти, включително първата практикуваща архитектка в България Мария-Луиза Досева (1917 г.), да замине за чужбина. Тя избира да учи архитектура във Виенския технически университет, а след това продължава следването си в Техническия университет в Дрезден, където се дипломира.

Трудно е да се повярва, но едва на 24 години, току-що завършила и стажуваща само от няколко месеца в Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството при Пенчо Койчев (архитекта, който само няколко години по-късно  създава Съдебната палата в София), Ангелова печели вътрешен конкурс за създаването на новата сграда на министерството. С този си успех тя се превръща в първата архитектка, която печели архитектурен конкурс в България. В същата тази 1926 г. тя печели втори конкурс, този за проекта на Дома на правниците в София, но възложителят се отказва, смятайки, че е рисковано надзорът на толкова важен проект да бъде възложен на жена без професионален опит.

В следващите няколко години арх. Ангелова влиза в ролята на главен ръководител на  строителството на сградата, а не остава единствено неин проектант. В изпълнението на проекта по сградата на министерството участват още и архитектите Йордан Йорданов и Георги Овчаров, а строителството по сградата отнема 6 години и така през1932 г. на площад „Славейков“ вече се извисява масивната постройка. Нейната поява продължава архитектурните тенденции от началото на ХХ век и затвърдява новия облик на пл. „Славейков“ като място, оформено от новопостроени, модерни и огромни сгради.

Сградата на Ангелова е проектирана в развиващия се по това време стил „интернационал“, който е характерен за западната архитектура, като заслуги за това нейно решение се приписват и отчасти на влиянието ѝ от проф. М. Дюлфер, който е неин преподавател в Дрезден и последовател на стила. Въпреки впечатляващите ѝ мащаби до ден днешен фасадата и елементите, насочени към входа, са това, което откроява сградата най-много – масивните дървени врати, декорациите около тях и седящите над входа женска и мъжка фигура, които олицетворяват връзката между работата на архитекта и строителя по проекта. 

Тези, които са имали удоволствието да влязат в сградата, знаят, че нейната красота се разпростира и отвътре, където още след първите крачки могат да бъдат видени красиви мраморни колони и цветна мозайка на пода, която се простира по целия първи етаж.

В следващите няколко години младата архитектка затвърждава своята упоритост, майсторство и перфекционизъм. Въпреки отнетата ѝ възможност да проектира Дома на правниците, Ангелова не спира да участва в почти всички архитектурни конкурси, някои от които печели, а в останалите е сред челната тройка.

През 1929 г. строи внушителната сграда на Окръжната палата в Кърджали, а година по-късно заедно с арх. Борис Винаров, за когото по-късно се омъжва, печели конкурс и строи почивен дом във Варна. Заедно (но и поотделно) те създават още много знакови сгради, включително Втора хирургия към Александровска болница и няколко други клиники в комплекса на Медицинска академия в София. Преустройството и разширението на Националния природонаучен музей е също нейно дело, а сред по-популярните и сгради извън столицата се нареждат Девическата гимназия в Пловдив и Морско казино в Бургас.

За по-малко от 20 години Виктория Ангелова-Винарова прави забележителна кариера като архитект. Тя успява да проектира сгради на много места из страната, но въпреки това остава предимно софийски архитект. Запазените в столицата нейни постройки и до ден днешен служат за пример за едни от най-високите постижения на националната архитектура от 20-те – 30-те години на миналия век.

Някои от проектите ѝ не могат да се видят днес вследствие на бомбардировките по време на Втората световна война, като най-известната сред тях е може би Държавната художествена галерия към ДХА, която се е намирала на мястото на днешния хотел ИнтерКонтинентал. Сред загубените сгради са и нейният дом на ул. „Сан Стефано“ и нейното архитектурно бюро в София, което основава със съпруга си, което също пада жертва на бомбите през 1944 г., а с него губим личния архив на двамата архитекти.

Бомбардировките са и причината Ангелова да се премести със съпруга си във Велико Търново, където се разболява от бронхопневмония, от която така и не се възстановява напълно. Така през 1947 година тя умира в София, където се е върнала само година след бомбардировките.

За кратката си кариера Ангелова успява да спечели ордена „За граждански заслуги“, който се дава по това време на цивилни лица със заслуги и примерна служба на обществото. В сградата на пл. „Славейков“ също си припомняме нейното архитектурно майсторство не само като погледнем сградата отвътре и отвън, но и в зала №403. Тя носи нейното име – Виктория, а в страни от входа припомня на посетителите на библиотеката за нейния талант и заслуга в българската архитектура.

Безспорно обаче не нейните ордени, а архитектурното ѝ майсторство е това, което е оставило най-големия отпечатък в градския пейзаж на столицата, националната архитектура, но и историята на България от миналия век.  Името ѝ винаги ще бъде свързвано с това, че е била първа – първата жена, спечелила архитектурен конкурс. Но не това, че е първа, а това, че е била и втора, и трета… и е продължила да бъде постоянна в труда си, е причината да трябва да помним нейното име. 

Названието „първа“ е само една титла и отличие, което може да бъде забравено след време, но докато можем да видим, докоснем и усетим плода на нейния труд всеки ден, нейното име ще остане запомнено. Независимо дали правим това следващия път, когато вземем книга от Столичната библиотека, отидем на пиеса в помещаващия се в нея Театър Възраждане или посетим за пореден път Националния природонаучен музей. Всеки път когато минем покрай която и да е от тези или другите ѝ сгради, трябва да помним, че тяхното начало е дадено с черен молив в ръка, бял лист на бюрото и една пламтяща идея, скрита зад не кои да е очи, а тези на арх. Виктория Ангелова.

Текстът е част от месечната рубрика Стара София, в рамките на която си припомняме заедно някои от емблематичните за София места, личности и истории. В следващия текст от рубриката поемаме на разходка към едни от най-емблематичните софийски сгради, дело на архитект Никола Лазаров.