Перпетуум мобиле: Петя Хайнрих

“Зарязах колата на поезията насред пътя, счупих колело и не викам неволята” – казва Петя Хайнрих, когато я питаме с какво се занимава напоследък. Пишела проза. И преди сме виждали журналистката, преводачка и поетеса да изследва паралелно различни литературни територии. Колко се забавлява от това, личи в текстовете ѝ – ярки и тактилни като на IMAX. Миналата година излязоха последната ѝ стихосбирка Летни хитове и петият, финален брой на литературно списание Текстил, чийто идеен генератор е тя, а сега Петя подготвя нова поетична книга – Рейнски песни. Поговорихме за писането, смелостта да грешиш и победата на иронията над патоса.

Писатели без граници

Всеки живее някъде и все по-често това не е мястото, на което е роден. (От години Петя живее в Дюселдорф, бел. ред). Пишещите сме свързани чрез езика. Разбира се, и чрез културата, но дори и в България съществуват общности, които нямат нищо общо помежду си. Силно се противя на разделянето на автори в България и автори извън нея, каквото и да означава второто. В този смисъл аз нямам нищо общо с хората, които пишат извън България, по същия начин, по който нямам и нищо общо с хората, които пишат в България. Имам общо само с хората, които пишат, независимо къде живеят в момента.

Предай нататък

Убедена съм, че колкото повече човек дава, толкова повече има. Не веднага и не ясно проследимо, но погледнато в перспектива – винаги излизаш богат. Единствено застоят, отказът, нерешителността ограбват. Участието в литературата не е изстрелване на победоносна ракета. Литературният процес изисква последователност и дълги години натрупвания, общуване със съмишленици, четене на текстовете на приятел, откриване на онова, което се пише самї, независимо от автора. И е добре човек да разбере какво може да върши по-добре, даже най-добре.

Софийски фрагмент

Не бях идвала в София от десетилетие. Пристигнах в един нереално горещ ден в нaчалото на ноември. В Докторската градина растяха следващите поколения деца, клечаха върху нахвърляните из тревата руини, ритаха плодовете на дивия портокал, който с набръчканата си външност прилича на мозък, само че зелен. Има някакво старинно градско спокойствие в София, пролуки във времето, в които човек като мен, напуснал града преди толкова много години, може да се свърже с деликатните шумове, с миризмите, с горчивия познат вкус на водата от чешмата, с детайли като например чугунените решетки по прозорците от задната част на Народната библиотека. И защо я няма чешмичката в градината зад Народната библиотека? Какъв е този бетонен паралелепипед на нейно място и за какво служи?

Микро и макро

Вярно е, че обичам да сменям фокусните разстояния – от едрите гледки да се приближавам до все по-малкото. Малките форми в своята организация повтарят голямото. Интересна ми е тази най-малка граница, до която окото стига. Но фантазията, без която всъщност няма литература, може да прониква и в невидимото, и то убедително.

Текст и аранжимент

Рейнски песни е логическото продължение на Летни хитове. Но хитове е в по-широк смисъл – това са песни, а песни са и самата поезия. Или иначе казано, Орфей също е писал хитове. Една песен става хит, когато се повтаря. Летни хитове е изградена върху този опит за повторения до пълното изчерпване на смисъла, другият пласт е логическият, а третият пласт е ироничният. Последният цикъл в книгата, наречен Именити песни, е чиста ирония, смешка с имена, изкорубени от същността им. Още от същото ще има и в Рейнски песни. Живея в Дюселдорф, в близост до реката. Почти всеки ден минавам по брега, на речен километър 755, до стария ферибот. Правя снимки на реката от това място. Гледам шлеповете, познавам ги по имена. И сега ще кажа нещо банално – реката никога не е една и съща. И тогава разбираме и лимеса (границата) и лимнето (водата). Рейн е мощна метафора. Името Рейн означaва просто река.

От нищото – нещо

Притежанието винаги поражда липса. Защото това, което имаш, носи същата по тежест и съответстваща по форма липса. Срещата е външната форма на раздялата около нея. Далеч съм от онова състояние на източните религии, което води до отърсване от всичко и постигане на пълна празнота. Аз просто се забавлявам и върша това, което мога по-добре – пиша. На поета не е нужна никаква липса – тя е винаги налична. Въпросът е какво можеш да направиш от нея.

Грешката е вярна

В един оптимистичен сценарий бих искала да се пише много повече и да се издава смело, дори с риска за грешка. Грешките са най-ценното. Не съм от хората, които се вайкат колко много се пишело и колко зле било това. Напротив. От опита си при правенето на литературни списания от вече цяло десетилетие знам, че действително повечето хора не могат да пишат и никога няма да могат. От тази бълбукаща супа обаче наистина изскачат добрите и ценните текстове, оформят се поети. Обичам тази широка територия на литературата и на опитите за литературно писане. Добрите поети не ги спускат ангели от небето. А също – добрите поети не пишат винаги и през целия си живот добри стихотворения. Всеки ще падне в калта на собствената си немощ. Нужна е широта в оценките и любопитство. Уважение към поета дори когато е паднал. Аз не харесвам много неща, но най-вече нямам доверие на издатели, убедени, че издават само ценни книги. Това е смешно. Обичам тези, които вземат най-смелите решения, водени от несигурността и съмнението в непогрешимостта си. Ето това искам да спре да се случва – убедеността в правотата. Милост за поетите и писателите и няколко литературни конкурса по-малко. Победа на иронията над патоса. Дано никога отново да не се случи да виждам литературни „състезания“, на финала на които се размахват пликове с пари. Нека да реформираме литературните конкурси, за да са смислени, а не обидни остатъци от минала епоха.

Суперсилата

Уязвимостта е суперсилата. Поради уязвимостта животът е ценен. Ахил ни вълнува не защото е непобедим воин, а защото все пак умира, с което показва, че не е непобедим, и това е великото. В непобедимостта няма величие, защото тя лишава от избор и кулминация. А добрата новина е, че тази суперсила я притежава всеки от нас. Всеки човек е уязвим и смъртен.

Желанието

Краят на войната, оттеглянето на агресора от украинските територии, новоизграждането на Украйна и началото на един катарзисен реформационен процес в Русия. Много ли е това?