Разбира се, това не е онзи блус от Hoodoo Man Blues на Buddy Guy, нито пък Sittin’ Here and Drinkin’ (Whiskey Blues) на Muddy Waters. Макар че е неразривно свързан със старата черна музика, както и с традиционните американски кънтри и блуграс, Lazaretto е доволно модерен албум, който не преписва музикални клишета и стандарти, а разчупва и смесва стилове с единствената цел да бъде искрено шумен. Защото заглавната композиция несъмнено е извратен хип хоп, следван от парче (Temporary Ground), което би паснало хубаво и в албум на кънтри иконата Алисън Краус – но двете седят доста смислено едно до друго, обуславяйки еклектничната непредвидимост на Lazaretto.

Напук на мрачната си обложка и болнично заглавие, вторият албум на Уайт не е тъмен и песимистичен, а дори наопаки – хедонистичен, фънки и доста рокенрол, многопластов, отлично записан и заслужаващ повече от едното прослушване, което отделяме на голяма част от съвременната музика.
Текстовете се люшкат между нонсенс скоропоговорки (That Black Bat Licorice, Lazaretto) и красиви обяснения в любов (Just One Drink, Would You Fight for My Love?), като това непостоянство е лесно обяснимо с факта, че са поне частично базирани на няколко пиеси, кратки разкази и поеми, които Уайт пише още на 19.

И въпреки че огромната част от света ще се запознае с него благодарение на YouTube, iTunes или cd версията, този албум трябва задължително да бъде слушан на плоча. Защото преживяването Lazaretto е свързана точно с аналоговия звук и аналоговия формат – всяка плоча съдържа скрити пасажи, както и още няколко заигравания (според това къде попадне игличката, Just One Drink се оказва с акустични или електрическо интро). Ultra версията струва някакви си 20 далара, а лимитираният синьо-бял винил (съдържащ и холограма) вече е разпродаден, но за около 120 евро можете да си го набавите по специализираните сайтове.

Lazaretto е достъпен в iTunes, amazon.com и thirdmanstore.com