Смяташ ли, че човек се ражда с поезията в себе си, и кога би казал ти лично, че започна да се занимаваш с писане?
Малко претенциозно ще бъде да кажа, че чувството за поезия е вродено. Смятам, че може би съществува някаква склонност към поетическото, която се предава по наследство, но много зависи от обстоятелствата дали тя ще се развие.
Кое е важно – наследствеността или средата? Това е стар спор. Не съм аз този, който може да даде обоснован отговор. За мен лично е късмет, че баща ми се занимаваше с поезия и още като бях съвсем малък, ме забавляваше с разни шеговити стихчета, измислени от него. Започнах да му подражавам и някъде към втори-трети клас прописах римувани стихотворения.
Първото, което ме издигна в очите на децата в махалата, беше едно цинично стихотворение, което измислих в трети клас. Дълго време по-големите ме караха да го казвам и така усетих какво всъщност е да бъдеш поет: да привлечеш вниманието и да получиш одобрението на хората около себе си.
В стиховете си често придаваш човешки характеристики на абстрактни понятия. Смяташ ли, че словото има собствен живот?
Собствен живот словото има доколкото то съществува сред възприемателите му. Изглежда, че самостоятелно словото не би могло да има живот, а по-скоро би било както предметите.
Всъщност не знам. Може би предметите и думите могат да живеят без хората? Или съществуват единствено чрез нашата фантазия и чрез нашите взаимоотношения с тях? Това са сложни философски въпроси, с които най-големите философи са си блъскали главите, ние, поетите, ги решаваме по друг начин.
Словото определено има собствен живот по отношение на другите хора, не само на този, който го е изказал. Ако говорим за слово в библейския смисъл обаче, или за логос в онтологичния смисъл – като съзидателна сила – нещата стават доста по-сложни.
Имаш ли любими думи?
Със сигурност имам. Те се появяват периодично, по-често като словосъчетания. Забелязвам, че напоследък често използвам „четирилистна детелина“ и „слънчево зайче“. Иначе като самостоятелна дума харесвам „огледало“. Това за мен е един доста важен символ, с който се занимавам по много различни начини. Образът на огледалото и образът на съня са нещо повече от думи. Не знам дали са ми любими, но те съдържат голяма част от енергията, която търси да се изрази чрез мен.
Кога и къде пишеш? Как се раждат при теб стихотворенията?
За мен писането е ежедневие. Пиша почти всеки ден, понякога по повече от едно стихотворение. Поводът може да бъде различен: някое друго стихотворение, което съм прочел току-що. Може да съм в кресло, на легло, пред бюро… Може да ме е вдъхновил филм, който току-що съм гледал и след прожекцията да съм тръгнал да се прибирам пеша или просто да се разхождам.
Доста време имах нагласата сутрин да пиша в полусън, когато съзнанието още е приспано и несъзнаваното успява да си пробие път по-лесно. Това е опит да излъжа клишетата и моделите, свързани с писането. Напоследък обаче по една или друга причина, може би защото ми се налага да бързам, ставайки сутрин, нямам тази възможност.
Много често обичам да пиша на маса, когато си говоря с приятели и пием бира, да речем. Тогава ми хрумват всякакви идеи, които понякога се превръщат в цяло стихотворение.
Също така организирам и участвам в поетически пленери. Събираме се група поети и формално или спонтанно отиваме на определено място. Наблюдаваме една и съща гледка и пишем това, което тя провокира в нас. Обикновено когато ходя в чужбина или в други градове, винаги се стремя да хвана мой познат поет, който е от там, и да организираме такава инициатива, дори да не сме го обявили като официално събитие.
Каква за теб е връзката между поезията и музиката?
За мен тя е естествена, защото се занимавам и с музика от много време. С приятели създадохме групата LaText, с която представям моите стихове заедно с друг поет, Иван С. Вълев. С поета Иван Христов пък направихме групата за етно-рок поезия Гологан и сега, макар че групата рядко се събира, двамата с него участваме в различни събития в България и чужбина с музикално-поетичен пърформанс.
Както знаем, тези две изкуства са били свързани още от древността. Поезията е се е развивала с напевите на аеди, бардове и трубадури. През различните епохи те са изпявали стиховете, които са измисляли сами или са чували от други. Може би причината за това музикално начало е, че нещо, което има мелодия и ритъм, се помни по-лесно и така се предава от поколение на поколение.
Поезията по принцип е по-камерна, а музиката и особено рокът вкарва по-мощна енергия. Тя прави поезията някак по-ударна и по-хващаща публиката на живо, вместо да се представя като рецитация и повторение на текст, който всеки би могъл да си прочете сам. Има хора, чиито творби звучат по-добре на сцена, отколкото прочетени от самия читател в някоя книга.
Като цяло тази връзка трябва да се използва именно за насищане на поетическото слово с друга, по-първична, по-примитивна и по-сурова енергия.
В много от творбите ти присъства темата за липсата. Според теб какво липсва на хората? Какво търсим и от какво се нуждаем?
Темата за отсъствието и неосъществеността минава през всичките ми книги, независимо дали са поезия или проза, вероятно защото чувството за липса е емблематично за съвременния свят. Непрекъснато има дефицити, които водят до дисхармоничност в отношенията. Макар че съм дипломиран социолог, нямам нито социологически, нито социално-психологически, нито философски поглед върху причините за това фундаментално усещане. Навярно с глобализацията самодостатъчността на хората и общностите е компрометирана и те непрекъснато търсят свобода от затворените кръгове, които сами по себе си могат да създадат усещане за пълнота.
Може би основният проблем, свързан с липсата, е въпросът за желанието. Парадоксално ли е, че често пъти и удовлетворяването му също може да доведе до усещане за празнота?
Липсата е свързана и с проблема за идентичността. Интересно е, че колкото повече човек се отваря към възможностите да общува, да пътува и да потребява, толкова повече той като че ли се затваря в себе си, може би за да не се дезинтегрира. Най-лесно е да кажеш: „Аз съм българин, софиянец, семеен“ и така да се центрираш. Когато човек е космополит обаче и няма усещане за принадлежност към една конкретна нация, народност, регион или приятелска и семейна група, наистина му се струва, че може да се разпадне. Хората трябва да се върнат малко назад, за да потърсят по-сериозни стълбове, които да им помогнат да решат проблема с идентичността.
Какво е най-голямото предизвикатество в създаването на една завършена книга?
Ако говорим за стихосбирка, има два основни подхода. Единият е поетът да е написал даден брой произведения за някакъв период от време и да започне да ги отсява, да ги подрежда и примерно от 150 да подбере 50-60. В този случай трудността идва от самата подредба и как от натрупания материал да се изгради нещо, което надхвърля простия механичен сбор от стихотворения. Иначе казано, от самостоятелните единици да се изгради една нова цялост, която да има свое собствено лице. Аз се придържам към този метод.
Другият начин на правене на поетическа книга е по-концептуален. Имам много приятели, които предпочитат да работят така. При тях идеята идва първа, може дори вече да имат написани и няколко опорни стихотворения. Следвайки тази идея, те започват да пишат останалите творби, които им трябват, за да се създаде една цялост. Така в резултат на един-два месеца писане се появява готова книга. В този случай според мен предизвикателството идва от друго място: как да провокираш и задържиш вдъхновението, докато изпълняваш конкретни творчески задачи.
Ако при първия подход стиховете са написани, когато човек спонтанно е почувствал нужда да ги излее на листа, тук той трябва наистина да предизвика вдъхновението си. За мен това е по-трудният начин, затова обикновено го избягвам. Всъщност обаче в момента следвам именно този модел в работата ми по проект с поетически отговори на стихотворения на баща ми. Оказва се доста по-трудно, отколкото очаквах. Работя по тази книга от повече от 10 години и върви доста бавно. За съжаление част от написаното досега не ми допада много и смятам да го преработя.
Какви проекти ти предстоят? По какво работиш в момента?
В Есенен Великден реших да не включвам съвсем кратки стихотворения. В предишните ми книги АДdicted и Сбогуване с нарцисизма пък комбинирах по-дълги и по-кратки. Сега мисля за книга изцяло от къси стихове с работно заглавие Флирт със сестрата на таланта. Ще видя какво ще успея да направя от това, но така или иначе се надявам до края на тази година да издам книга с поезия – тази с кратките стихове или другата, заедно със стиховете на баща ми, зависи коя ще съумея завърша.
Номинацията за наградата Христо Фотев за мен е много важно събитие и признание. През 2018 г. стихосбирката ми АДdicted беше номинирана, тогава наградата спечели Александър Секулов с великолепната си книга Море на живите. Сега имам удоволствието да съм номиниран редом с автори като Пламен Дойнов, Женя Димова, Сашо Серафимов, Ренета Бакалова… Познавам почти всички номинирани и съм чел книгите им, така че се вълнувам да разбера кой ще спечели.
Искам да поздравя журито за разнопосочността на отличените творци и като поетически почерк, и като възраст. Освен това поетите в селекцията обхващат широк кръг от поетически идеологии, дори това твърдение да звучи леко претенциозно.
Винаги следя внимателно конкурсите, независимо дали участвам в тях, за разлика от много хора, които смятат, че човек трябва да ги избягва. Понякога съм и член на журита. При всички случаи ми е интересно да проследявам процеса на отсяване и награждаване.
