Какво си взе от света на Петя Дубарова? Какво откриваш в творчеството и историята ѝ?
Светът на Петя Дубарова беше с мен доста дълго – времето, в което се подготвях за филма, беше и време на много промени в моя личен свят. Взех си от нея усещането за млада душа, прозираща мъдрост, поставяща живота под въпрос. Тя е била на 17, а аз бях на 27, когато започнах да я препрочитам.
В историята ѝ открих нови гледни точки към проблемите на младите и намерих у себе си нови нива на съпричастност. На годините, когато тя се е чувствала неразбрана, аз съм била благословена със свобода, подкрепа и разбиране по отношение на всичко, което съм правила. През нея си напомних още веднъж колко много безусловна подкрепа съм получила в живота си.
Имаш ли си любим неин стих?
Не е само един. За мен поезията както на Петя Дубарова, така и по принцип, се свързва силно с етапа, в който човек се намира по отношение на житейския опит и емоционалното си състояние. Един ден ще е Лунапарк, друг ден – Посвещение. И все пак може би винаги ще ми се иска да мога да се асоциирам със Слънчево момиче:
И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените ѝ слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта ѝ тича."
Къде е разговорът за младите хора, психическия и емоционален товар, който носят? Как бихме могли да го споделим и да им помогнем? Има ли гласове, които не чуваме?
Сложен въпрос. От години работя с млади хора и преминах много плавно от асоциирането си с тях до отграничаването като човек с малко повече опит. Единственото, което ми се струва полезно, е да не се омаловажават проблемите на един съзряващ човек. Личният разговор, личната комуникация и въпросите “Как си?”, “Мога ли с нещо да ти помогна?”, окуражаването на споделяне без страх и срам. Иска ми се да мисля, че има достатъчно “чуващи уши” в днешно време, но се опасявам, че това може би е така само в моя балон. Много обичам един цитат: "Бъди човекът, от когото имаше нужда, когато беше по-млад!" Ако масово заемем тази позиция, може би ще има по-малко нечути гласове.
Липсва ли ти усещането за кинофестивали, пълни зали, досег с много хора? Ако да, как запълваш липсата?
Не е липса, ами направо бездна и не мога да скрия, че не мога да я запълня. Зее си и си чернее и чакам отнякъде да просветне. Хубаво е как изкуството се опитва да продължава да стига до хората чрез какви ли не онлайн инициативи, но уви, за мен това няма силата на досега с хора, на споделената емоция и енергия в залата. Да дишаме, да се смеем и да плачем заедно, са едни от най-красивите неща в живота според мен.
В Петя на моята Петя участва и брат ти Ясен Атанасов. Какво е чувството да си партнирате пред камера? Какво послание би отправила към младите актьори в България?
Тук трябва да отбележа, че с него се засякохме за около едва три секунди екранно време и не си партнирахме – сюжетните ни линии не се пресичат. Но чувството да сме част от един и същ филм, в който и двамата вложихме любов и енергия, е едно от най-прекрасните. Ние сме много различни хора, но вярваме силно един в друг и тази свързаност си я носим навсякъде. Той е изключително талантлив и би било страхотно да имаме шанса да си партнираме повече някой ден.
По принцип се въздържам от отправяне на послания, защото пътят на един актьор е много лична работа. В България е и много трудна. Моето мото винаги е било да опитвам всичко, което искам, за да не съжалявам един ден и да не се будя с “Ех, какво ли щеше да е, ако..?”. Понякога е имало смисъл, понякога може би не. Когато си млад, не знаеш много, но пък имаш енергия и вяра. Струва ми се много важно да не позволяваш на заобикалящите те негативност, рутина и безнадеждност да те повлекат с тях към “Ами, тука е така”.
Не. Както си го направиш – така е, а “тука” подлежи на промяна.
Имаш ли си любимо място в Бургас, където е сниман филмът? А в България?
Конкретно място – не, но винаги съм харесвала Бургас. По време на снимките го преоткрих, тъй като не бях ходила от доста време преди това. Градът много се е развил – видях чисти, подредени места, велоалеи, много красота и творчество из улиците. Останах силно впечатлена.
В България най-много обичам планините. Късно започнах да ходя из природата, но обожавам да съм нависоко, на чист въздух, да ми мирише на борове. Да ми е трудно, докато стигна някъде “ей там, горе”, но като съм там – да дишам дълбоко.