За празника на музиката знаех, но съвсем бях забравила за началото на лятото. Идвам за втори път във вашата страна. Предишният бе преди около 4 години. Тук съм, за да отдам почит на Едит Пиаф по повод 50 години от смъртта й. Правя го по свой собствен начин – различно и с градска атмосфера. Проучвайки репертоара на Пиаф, открих не толкова популярни, но все така красиви песни и пожелах да ги споделя. А и да отдам почит на мъжете в живота й, както и на театъра – защото тя много е обичала театъра. Когато се говори за Едит Пиаф трябва да се вземе предвид цялостната й личност – както радостта й от живота, така и трудните й моменти. Нужна ми бе смелост, която преди не намирах. Писането на моята собствена биография обаче ми подейства терапевтично. Не научих подробности за живота си, но пък успях да прозра връзките. Именно писането на тази книга ми помогна да отдам почит на Едит.
Какви са приликите и разликите помежду ви?
Животите ни са тотално различни. Нейният е бил много по-труден от моя, въпреки че аз също опознах болката и страданието. Приличаме си заради това, че говорим така, както и пеем. А се различаваме от това, че аз не живея на такива високи обороти. Пиаф е било страстно влюбена в любовта. Любовните й истории винаги са били толкова дъблоки, че когато станат „нормални” тя се е опитвала да ги прекъсне, а страданието, което изпитва – да превъплъти в песен. Е, аз не се отнасям така към мъжете, но е възможно след цяла година турне с репертоара на Пиаф да се променя. Обичам предизвикателствата, опасностите и най-вече – да съм на турне.
Как се решихте да напишете автобиография?
Отдавна исках да я напиша, но чаках да настъпи точният момент, защото в автобиографиите не можеш да споделяш само цифри от продадени плочи или пък брой изнесени концерти. В книгата трябва да има нещо много лично. А е и въпрос на възраст. Идва момент, в който ти се иска да живееш по-спокойно – това е точният момент за написване на автобиография. В началото не знаех докъде мога да стигна, но постепенно започнах да казвам много неща. Автобиографията беше като терапия, а заглавието й – Сянката на гласа ми, обяснява откъде идват емоциите.
Всъщност, в началото съществуваше една жена, която искаше да разкаже живота си, но после, всичко се превърна в разговор между две жени, продължаващ 200 часа. Не си задавах въпроса кое е добро, кое е зло, просто разказвах. Току що бях научила, че не мога да имам деца и го споделих с тази жена, без да искам това да излезе в книгата. Но съавторката ми написа няколко реда на тази тема, прочетох ги и си казах „защо пък не, това е част от живота ми”.
Ще приемете ли книгата Ви да се филмира?
Ако се представи такава възможност, защо не. Бих могла да изиграя ролята във възрастта, в която се намирам – към края на книгата. За съжаление, не бих могла да играя себе си в млада възраст. Времето минава.
Едит Пиаф пее, че не съжалява за нищо. Бихте ли казали това и за себе си?
Да, сигурно бих могла. Макар че все още искам родителите ми да бяха по-дълго време с мен. Вярно, човек прави различни избори в живота си. А и самият живот ни дава всекидневни уроци. Досега съм изпитала много любов, била съм и много уважавана, за което се радвам. Усещам и повече доверие. Единственото за което съжалявам е всъщност, е че не мога да прегърна родителите си.
А отвъд пеенето какво?
Обзавеждане. Обзаведох сама апартамента си. Когато изнасям спектакъл обаче, не само пея. Обичам целостта, спектакълът като ансамбъл – всичко, което ме заобикаля. Разбира се, обичам безкрайно и кучето си – Текила. Неотдавна изпълних роля в един телевизионен филм. Колебах се, страхувах се, но го направих и съм доволна.
