Faith No More – Epic
Някъде на ръба на 90-те с брат ми започнахме да пазарим здраво от битаците видеокасети с клипове, записани от MTV и Super Channel. Нещата в рока (в по-голямата си част) бяха тупирани, блестящи и космати, а брат ми все по-често настояваше да превъртаме точно до Epic на Faith No More и да усилваме звука най-много на нея. Беше нещо ново, ударно, изобщо – нечувано. Мисля, че това е моментът, в който се замислих дали под повърхността не се крие доста по-качествена музика.
Песента, която винаги може да ме разплаче
Rainymood 10 hour loop
Не плача на песни, от дъжда е.
Песента, която внезапно промени живота ми
Public Enemy – Fight the Power
Пак през 90-те се запалих и по хип-хопа. Чух парче, в което някой не беше много-много доволен от живота. Звучеше по-сърдито и по-самоуверено от всеки рок вокалист, който бях чувал дотогава. И май схванах, дори и с детския си английски, че музиката може да бъде протест (а той не беше най-популярното нещо тогава). Оформяйки в главата ми и някакво наивно политическо самосъзнание, Fight the Power ме удари доста здраво. И до днес много приятели не могат да проумеят как съм слушал и рап, и рок като малък. Формулата: една седмица пестях за Fear of a Black Planet, на следващата – за Vulgar Display of Power на Pantera.
Песента, която ми напомня за дъщеря ми
Sleaford Mods – Tiswas
Мога да се измъкна много слънчево, като кажа Рада на Бalkansky по обективни номинални причини. Истината обаче е друга: в Tiswas на Sleaford Mods от предишния им албум, Divide and Exit, има следния меганацелен и откровен като непечеливш фиш за тотото ред: "Tell my daughter it’s all gone wrong Pete Tong, Pete Tong, Pete Tong". Това бърка някъде дълбоко в мен.
Песента, която ме е срам, че харесвам
Dil To Pagal Hai – Are Re Are
По милениума се овъртях леко в езотерика и всеки държеше да ми даде "от неговото": книги, тунели на реалността, филми, музика. Там някъде, сред дисковете, надписани с маркер "за медитация", се беше намърдал и вторият най-успешен боливудски саундтрак за всички времена – този на Dil To Pagal Hai. Идея нямам защо и как, но второто парче от него, Are Re Are, влезе трайно в купонджийските ни плейлисти, макар и на майтап в началото.
Песента, която ме впечатли силно напоследък
Shilpa Ray – Burning Bride
Като Везни, постоянно ту възхвалявам брит-постиженията, ту задълбавам в американа. Последното, обаче, от вчера-вчера, което повтарям на плеъра, е Burning Bride на нюйоркчанката Шилпа Рей. Слушам по 20 нови албума на седмица и изобщо не знам как успявам наистина да харесам нещо. Добре, че хубавото се разпознава и от едно слушане. За разлика от живия живот.
Песента, която ми се е "случвала"
Ugly Kid Joe – Cats in the Cradle
Много парчета, включващи нежно присъствие, са ми се случвали: от Should I Stay or Should I Go? на The Clash до Missing Person на Джейми Уун, плюс всичките хубости по средата. Повечето електро и джаз неща пък са ми се случвали като настроение, динамика и изобщо кръвно налягане. Виж, Cats in the Cradle към момента е 1:1 с моята вечна заетост и огряване на пет места. Та, повечко време за децата, ако ще ги имате. По протестите пък преди две лета ме порази колко добре им лепне Самоти на Квартет Жорж.
Песента, на която настръхнах на концерт
Nick Cave & The Bad Seeds – Into My Arms
През юни 2008 се забрахме с един приятел към Солун за Nick Cave & The Bad Seeds. Тъкмо бяха пуснали Dig, Lazarus, Dig!!!, химията с Уорън Елис вече работеше на пълни обороти и се бяхме наточили за дивашка форма на почит. По време на саундчека обикаляхме около оградата на метоха и кряскахме към групата като невръстни фенки (Уорън Елис дори ни махна!). Концертът започна, мръсна серия хит след хит, онези са сериозни играчи. Tам някъде, в края на поредната порция бисове, Ник Кейв остана съвсем сам на пианото и закова Into My Arms. И времето кротко си спря, както обича да прави по време на откровение.
Песента, която слушам, когато ми е много тъжно
Crowbar – Embracing Emptiness
Зависи дали искам да си поседя тъжен. Ако не, Хенри Ролинс все още е способен да активизира и мъртвец. Иначе, при лека до средна форма, или при тъга от типа "за пред хората" – Castaway на младата надежда Къртис Хардинг може и да свърши работа. Искаме ли мракобесно самосъжаление, обаче, Embracing Emptiness на Crowbar – идеално е за саундтрак на Достоевски. Добре, че гледам да не ми е тъжно като цяло.
Песента, която ще открие филма за мен
Tom Waits – The Earth Died Screaming
Това би бил доста скучничък кратък филм, съответно и тотално горене на пари. Нека все пак излъжем хората с трейлъра и купим за него душа и звук от един от най-големите. The Earth Died Screaming е перфектна за вход. Макар и в нея да се пее основно как лирическият герой съхне и вехне пасивно по обекта на своя дезир, детайлите и символиката около него рисуват картинка, от която очакваш нещо интересно за случване.
Песента, на която искам да бъда погребан
This Mortal Coil – Song To The Siren
Song to the Siren на Тим Бъкли, но във версията на This Mortal Coil, моля. Когато навремето изгледах на един дъх Изгубената магистрала, претърсих няколко пъти финалните надписи за името й – така и не успях, нямаше как да знам тогава, че са помолили Дейвид Линч за отсъствието й от кредитите и официалния саундтрак. Съвършената песен.
