Филмът, който помниш от дете
Всъщност помня филма, на който майка ми не ме заведе – Полет над кукувиче гнездо. Във Всяка неделя обаче пуснаха откъс от най-великия му момент – финала, който страшно ме впечатли. Чак в края на 90-те гледах целия филм и с изненада открих, че помня сцената перфектно. Киното ме вдъхновява повече от всичко друго и обичам да споделям тази страст със сина си. Още не съм му пускал Полета, все ще го направя някой ден, но вече сме гледали заедно Бразилия на Тери Гилиъм, Мисията с Робърт де Ниро и дори Тарковски – малко му е скучничък засега, но винаги намира нещо хубаво за себе си.
Шоуто, в което ти се иска да беше участвал
Сещате ли се за онази анкета в Улицата, в която уж случайни минувачи отговарят на въпроса "Имат ли другите хора право на щастие?"? Не на радостта се казваше. Всички актьори от шоуто участваха, но отговорът на Камен Донев ми е много на сърце – кратък е, а носи една особена агресия. Неговото усещане за мрака въобще силно ми допада. И моите персонажи често ги избива на бой, но не защото харесвам такива хора или защото аз съм такъв човек. Всичко е заради иронията. Не обичам буквален хумор и това е само един от начините да придадеш нюанси на смешките.
Видеото, което ти беше най-трудно да направиш
Обръщение към нацията (или "испанското клипче", както си го наричам), беше извънредно трудно. 20 дни учих текста, обаче сам си бях виновен – идеята да говоря на испански беше моя, а не знам нито дума от езика. Освен това не ползвам аутокю, много ме разсейва и не мога да вникна в смисъла, така че трябваше да го назубря цялото. На петия ден още имах съмнения, че изобщо ще се получи, но след седмица вече знаех някои пасажи. В крайна сметка се явих перфектно подготвен на снимки и го направихме за три дубъла. Помня как през цялото време, докато го учех, си тананиках In The Flesh на Pink Floyd, което върви с речта на диктатора и тълпата в краката му във филма Стената. Не съм въртял парчето, то просто кънтеше в главата ми и това помогна много на моя диктатор.
Песента, която не си спирал да слушаш с години
Можем ли да наречем песен Prelude and Fugue in C minor на Йохан Себастиан Бах? Тя е. Мощта и тъгата на това "парче" са звучали в цяло десетилетие от живота ми. Не мога да го свържа с определена случка, защото моите спомени не са конкретни, детайлите ги изтривам. Помня емоцията, с която свързвам дадена музика и най-много сезона, в който се развива действието, но нямам идея за подробностите. И сега, докато го слушаме, Бах ми въздейства невероятно. Органът е инструмент, от който всичко в теб настръхва, и за мен с гайдата много си приличат – и от двата излиза всеизпълваща мощ, и от двата мога да се разплача.
Сериалът, който можеш да гледаш отново и отново
Иска ми се да кажа Breaking Bad, но всъщност не съм го гледал и веднъж. Не гледам сериали и днес ми е лесно да обясня защо – вече нямам компютър вкъщи, а телевизора рядко го пускаме. Един ден просто решихме, че нямаме нужда от тази машина вкъщи и сме си супер. И преди обаче не съм се палил по сериали, дори най-хитовите, за които всички говорят, а съм сигурен, че биха ми харесали и определено ще са ми полезни в работата. Едно време започнах Game of Thrones и още първият епизод много ме грабна, стана ми любопитно какво ще се случи с тримата конници, които влизат в гората. След това не съм гледал и минута повече. И нямам идея защо, ти ми кажи.
Песента, която те зарежда с идеи за скечове
Дори когато искам да създам нещо забавно, винаги се ровя в тъгата и тъмнината – тях използвам за идеите си. Вече казах, не съм фен на буквално смешното, харесвам хумор, който е по-дълбок от виц и за него не ми върши работа щастливата музика. Ако ми трябва агресия за някой персонаж, настройвам се за нея с олдскул рап. Ако искам мощ, въртя съветски и фашистки маршове. Ако търся тъга, намирам я в You’re Innocent When You Dream на Том Уейтс или песни като Where Did You Sleep Last Night на Nirvana.
Последният филм, който гледа на кино и ти хареса
Не обичам много хора на едно място и затова не ходя на кино. Дори вече не гледам филми, а си пускам сцени от стари ленти, които харесвам – на телефона. Миналото лято обаче бях на кино феста във Варна и даваха Кралицата на пустинята на Вернер Херцог – ето един от "новите", които съм гледал. Много ми допадна усещането за арабския свят, което носи. Аз имам особено възхищение към тази култура. Като дете съм бил за кратко в Сирия, където се чувствах абсолютно в свои води, а после три години съм живял в Нигерия. Най-добрите ми приятели там бяха не българи, а ливанци – плаках безутешно, когато се разделяхме. Обожавам този регион заради уважението между хората и онова силно усещане за семейство и род, което го няма у нас. Да видиш как братя се прегръщат и целуват, защото единият се е завърнал у дома – тази нежност ме втрещи. Тя е неприсъща за нас и неестествена и за мен, макар да усещам понякога нужда да се държа така с близките си. Не знам защо не го правя – сигурно е някакво криворазбрано мъжкарство, което сме попили от малки.
Петък точно в пет е в YouTube и набира подкрепа на indiegogo.com/projects/fridayat5sharp
